2. АЛЕКС
Беше изминала седмица, откак животът ми придоби старото, но добре забравено измерение на грижата за друго човешко същество. С всеки изминал ден Алекс, дори без да го съзнава, сваляше пласт след пласт от мраморната обвивка, покрила като щит сърцето ми. Не беше само топлината от друго човешко присъствие – в хлапето имаше нещо - дали в големите му, чисти и невинни кафеви очи, в които виждах по-голяма преданост дори и от тази на Рекс, дали от лъчезарната му усмивка, която огряваше слабото му, продълговато, красиво като на момиче лице иззад кафевите кичури бляскава, волно спускаща се до под слънчевия сплит коса, дали от готовността му да бъде полезен, появявайки се винаги, като се захванех да върша нещо - не знам, но малчуганът ме караше да се чувствам като баща; като щастлив баща. От него се долавяше повея на един отдавна загинал свят – земята се бе завъртяла едва пет пъти около слънцето, но светът в който се бях родил се беше изпарил под атомните бомби сякаш преди милион години и сега се проявяваше в Алекс, в уязвимата му доверчивост, в детската му склонност да се привързва, в надеждата за утрешния ден, която се излъчваше от всяко негово движение, всяка негова усмивка, всяка мълчалива сълза, търколила се по бузата му при спомена за изгубените близки хора...
Седях срещу него от другия край на масата и търпеливо, дори с някакво умиление, го изчаквах да довърши молитвата си. Първите няколко пъти, когато го видях да се моли преди хранене, се бях учудил, дори ме досмеша. „Синко”, казвах си на ум, „погледни каква пустош е навън, където главен властелин е Смъртта, а неин верен помощник е Лудостта на изродилия се инстинкт за самосъхранение, и посочи ми там този твой Бог, на Когото се молиш...”. Постепенно обаче, особено вечер, когато вън бушуваха смъртоносни виелици, а дърветата се свличаха с разпукани от арктическия студ стволове, малката ни, топла и уютна стаичка, с игривите пламъци в камината, газовите лампи по ъглите, рафтовете с книги по стените, с хипнотизиращите пламъчета на свещите върху обилно отрупаната ни маса, радостта от звука на човешки глас, който благодареше, вместо да пищи, ни отделяха като във вълшебна сфера – мен, Алекс и Бога, към Когото отправяше молитва и нерядко се хващах как устните ми безмълвно изричат заедно с него „Хлябът наш насъщний дай ни днес и прости нам греховете, както и ние прощаваме на всеки наш длъжник...”
- Амин! – завърши той и вдигна глава.
- Амин! – повторих и чак когато лицето му грейна от пленителната му усмивка, осъзнах, че съм казал цялата молитва със сплетени пред мен ръце, заедно с него. В този миг в стаята сякаш стана по-светло, по-топло, по уютно. Просълзих се и се пресегнах през масата да хвана ръката му. – Благодаря ти..., Алекс... – закашлях се, - благодаря!
Алекс кимна без усмивката да слиза от лицето му, взе чинийката с кокали за Рекс, който клечеше до него с изплезен език и го гледаше сякаш той беше целия му свят, - Ето, Рекси – тази вечер имаме пир, ето угощение и за теб, - поднесе я пред краката му и игриво разроши козината върху главата му.
На следващия ден щях да ходя за провизии и обикновено преди тези походи си угаждах – кой можеше да каже, дали нямаше да намеря смъртта си из коварните руини на Асеновград – град, просъществувал близо две хиляди години, надживял три империи, пет войни, две от които световни, през последните сто години.
Като разчистихме масата се настанихме пред камината с Алекс и Рекс дремещ в краката ни. Отпивах отлежалия „Мавруд” и доволно си дръпвах от цигарата. Усещах, че Алекс не одобрява този мой навик, макар и да не бе казал и дума за това. Имаше нещо у него, което ти позволяваше да прочетеш настрoенията му и когато беше недоволен, чувствах угризения без дори да е показал ни най-малък укор.
- Е, Алекс, какво си спомняш от преди войната?
Настъпи кратко неловко мълчание. Момчето се беше втренчило в пламъците в камината, сякаш да прикрие в тях сълзите, които въпросът ми беше породил. Знаех, че му беше тежко да си спомня и няколко пъти преди това бях сменял темата след този въпрос, но тази вечер бях решен да науча повече за него. Той бе съживил човешкото у мен и заедно с него присъщата ни абсурдност да не слушаме разума си, който ми казваше да не го опознавам, че утре или вдруги ден хлапето можеше да загине, че възможността да бъде убит или да умре от заболяване беше с пъти по-голяма от тази да оцелее и че колкото по-слабо го познавам, толкова по-малко щях да страдам заради загубата му. И все пак, той беше до мен тук и сега и всяка негова тъжна гримаса караше сърцето ми да се свива, всяка негова усмивка ме понасяше на крилете на надеждата, била тя и безумна, че не всичко е изгубено, че бъдещето можеше да бъде и слънчево, като усмивката му, която огряваше самотната ни стаичка. Аз вече се бях привързал към него до толкова, че да го държа на разстояние и да не го опознавам беше също така болезнено, както и да го изгубя. А може би и повече.
- Като хубав сън е, - започна момчето, - сън от който се събуждаш тъжен, че не може да продължи и с времето детайлите избледняват, лицата се размазват, но чувството на уют и щастие си остава все така ярко, сякаш си се събудил само преди миг.
Тази неочаквана словоохотливост ме свари неподготвен. До сега хлапето бе отговаряло само с една-две думи или просто с кимване на глава. Дори не бях предполагал, че има такова развито чувство за слово. Пресегнах се към цигарите, за да прикрия изненадата си, но като забелязах как Алекс си навежда главата и се втренчва във върховете на ботушите си в жест на мълчалив упрек, се отказах от това си намерение, отпих глътка вино и се настаних по-удобно на стола.
- Продължавай, - казах тихо и затворих очи, за да потъна по-дълбоко в миналото, когато човешката реч те заливаше от всички страни.
- Спомням си как си играех с другите деца пред блока... обикновено ритахме топка чак до тъмно и така се улисвахме, че мама трябваше да ме извика от терасата, за да се сетя, че трябва да се прибирам.
Известно време се чуваше само пукането на цепениците в камината. Разбирах, че споменът бе твърде болезнен за момчето и затова го превъзмогне, да му се отпусне гърлото и гласът му отново да стане отново равен, а вероятно да избърше и сълзите от бузите си. Седях полуизлегнат със затворени очи и го чаках сам да реши кога е готов да продължи.
- След вечеря сядах на компютъра за час-два, най-късно до единайсет, цъках разни игрички, чатих си с приятели, такива работи. Тати беше тираджия и не се задържаше много вкъщи, но пък като се върнеше от някое пътуване, все ми носеше хубави подаръци. Чаках го с нетърпение и му се хвърлях на врата още от вратата. Понякога се дразнех, че не ми даваха да стоя до по-късно, ама на единайсет нямаш много глас.
Зад спуснатите ми клепачи се редяха картини от едно светло минало, на една отишла си ера. Нима бяха минали само пет години откакто хората живееха в нормални семейства, децата си играеха пред блоковете, хората ходеха на работа...?
- Липсва ми училището, - продължаваше да говори Алекс, - междучасията де, иначе домашните и часовете, в които се притесняваш да не те вдигнат на дъската си бяха скука. Как съм залягал зад гърба на този на чина пред мене, за да не ме забелязва даскала, като реши да изпитва...
Макар и със затворени очи, долових в гласа му, че момчето се усмихва. Кимнах леко и също си позволих едва забележима усмивка. Беше хубаво ако не се замисляш от какво е залягал да се крие по-късно.
- После дойдоха трудни времена. Не че разбирах какво става, но тати спря да пътува, с мама по-рядко се усмихваха и разговорите се въртяха около четиримата президенти, убити в Индонезия. Все по-често чувах думата „война”, хладилникът беше повечето време празен, в училище въведоха нов предмет „гражданска защита” и почти през ден имаше учебни тревоги. Няма да забравя първия път като ни разведоха из бомбоубежищата. Още на входа на първото бяхме впечатлени от дебелата желязна врата, неестествено закачена на една скала. Любопитсвото какво ли има зад нея, как всички се бяхме смълчали, докато влизахме в осветените тунели, които потъваха незнайно къде в недрата на хълма. Постепенно свикнахме с новата обстановка и дори спря да ми прави впечатление, че в раниците до учебниците и тетрадките неизменна част от училищните принадлежности стана противогазът и комплектите за първа помощ.
Заедно с разказа на момчето изплуваха и моите спомени. Убийството на четиримата беше началото, голямата сензация, която свари света толкова неподготвен, колкото атентатът срещу Световния търговски център десет години по-рано. Конференцията в Сингапур за справяне с Международната криза и Борбата срещу световния тероризъм беше замислена като събитието, което щеше да ознаменува началото на второто десетилетие на двайсет и първи век. Така и стана, но не както беше планувано, или пък точно както беше планувано... кой знае? Три месеца преди това всички медии подеха кампания за огласяването на това най-мащабно събрание на държавни глави в човешката история, на което бяха поканени представители на осемдесет и две страни и на което трябваше да се решат всички глобални проблеми и да се гарантира световния мир чак до края на десетилетието. За съжаление циниците, които твърдяха че най-много се говори за мир точно преди война, се оказаха прави. Всички обвиниха Ал-Кайда, разбира се, но когато се разбра, че в атенатата са замесени ЦРУ, последиците бяха катастрофални. До септември 2010 Сащ се разпаднаха, като някои щати започнаха война помежду си. Тъй като убитите бяха президенти на европейски държави, страните от Европейският съюз напуснаха НАТО и си направиха свой военен пакт и през декември Европа обяви война на Америка. Русия, Индия и Китай се обединиха и нападнаха арабския свят. Израел анексира палестинските територии и обяви неутралитет, тъй като всички по-могъщи държави започнаха да прехвърлят огромни суми в израелски банки. Войната, гладът, лъчевата чума и смъртта препускаха из всички краища на света, яхнали балистични ракети и никой не можеше да ги спре.
От мислите ми ме изтръгна проскърцването на стола на Алекс. Като отворих очи, видях че се е изправил.
- Отивам да донеса малко дърва, - обясни той, посочвайки с брадичка към тлеещите главни в камината.
Как неусетно бе минало времето, докато бях потънал в размишленията си. Сигурно бях пропуснал половината история на момчето. Налях си нова чаша вино и запалих цигара. След минута Алекс се върна няколко дебели цепеници, хвърли ги в камината и отново се отпусна на стола. Рекс го близна по ръката и се сви в краката му.
- След първите бомбандировки останахме да си живеем по бомбоубежищата, понеже почти не бяха останали годни за живеене сгради. Даже вече не стояхме в тях по райони. Беше пълен хаос. Храната бързо се изчерпа и по цял ден се ровехме из развалините на магазините. Аз обаче през повечето време гладувах, защото вместо да търся храна през цялото време обикалях бомбоубежищата, за да намеря мама и тати. Бяхме се изгубили още през първата бомбандировка и много беше вероятно да са загинали, но аз не исках да го повярвам. Бях се вкопчил в надеждата, че са живи, че ще ги намеря и че всичко ще се оправи и дори гладът не можеше да ме разубеди. Спях на най-различни места, обикновено в това бомбоубежище, където ме свареше нощта, понякога се намираше някой да ми даде парче хляб или консерва, но гладът бързо стопяваше силите ми, докато една вечер просто съм припаднал до едни развалини и ако не беше Брат Теодосий, сигурно там щях и да си умра.
Цигарата опари пръстите ми и с отривисто движение хвърлих фаса в огъня. Малкият определено беше добър разказвач. Ясно си спомнях онези първи години на войната, когато патрулирах по разрушените улици, за да се поддържа някакъв ред в хаоса, особено когато раздавахме дневните дажби. Виждал съм с очите си хора да си прерязват гърлата за една консерва, а и нерядко застрелвахме по-обезумелите, които се опитваха да плячкосат провизиите. Беше станало нормална гледка изпосталели хора и олюляващи се от глад деца да копаят с подръчни материали из развалините и колчем някой откриеше храна, я сграбчваше и озъртайки се като подплашено зверче, прегърбено притичваше до някой празен ъгъл и лакомо излапваше живителното съкровище, което бе открил.
- Брат Теодосий беше от манастира „св. св. Кузма и Дамян”, дето е над Куклен, ако го знаеш. Не беше голям манастир – игумена, трима монаси и двама послушника. Манастирът си имаше собствено стопанство и беше относително независим от заобикалящия го свят. Докато всички останали ровеха развалините за храна, монасите слизаха в опустошените градове и ровеха по останките на църквите, за да спасят къде-що намерят някоя икона, кръст или църковна книжнина. Именно до такава разрушена църква съм припаднал, когато ме намерил Брат Теодосии. Вдигнал ме и на ръце ме отнесъл до близкото бомбоубежище, където остана да се грижи за мен, докато не се възстановя достатъчно, за да мога да се върна заедно с него в манастира. Даже си мисля, - тук гласът на момчето потрепери, - че ако не беше заради мен, манастирът още щеше да си стои.
- Мисля, че ти се полага една чаша вино, Алекс, - изправих се аз бавно с пукащи колена, като се замислих върху странното съвпадение на имената: Теодор, Теодосии. И моето, и името на монаха започваше с гръцката дума „Бог”. Случайно ли беше това или момчето беше специално? Подсмихнах се леко на мисълта си – кога за последно си задавах въпроси без отговори? Преди пет, петдесет или преди петстотин години? Дори не можех да си спомня, но ето, Алекс се появи и въпросите без отговор нахлуха в главата ми. Нямаше как да не е специален, нали? Освен това, хлапето явно се раздираше от чувство за вина, обвинявайки себе си за разрушаването на манастира. Това можеше да се окаже проблем – хората, измъчвани от чувство за вина нерядко правеха необмислени постъпки, водени от подсъзнателния стремеж да се самонакажат. Но не беше само загрижеността ми, че алексовият Танатос може да повлече и мен. Разбира се, че не. Да го гледам как се измъчва беше мъчително и за мен. – Алекс, - започнах аз, като се върнах с неговата чаша вино, - независимо дали Брат Теодосий те беше намерил или не, манастирът щеше да бъде разрушен. Когато храната и питейната вода в градовете се изчерпа, хората се юрнаха към селата и всяко друго откъснато и пощадено от бомбандировките място. Градовете ги разрушиха бомбите, селата и горските обители, си ги разрушихме ние, обезумели от глад и нищета. Войната разруши всичко, Алекс, - казах полагайки ръка върху рамото му и му подадох чашата с вино. Той я пое с две ръце, докато плувналите му в сълзи очи ми разкъсваха сърцето.
- Сигурно си прав, - каза той и отпи малка глътка. – Всичко е от Бога – и животът и смъртта, и радостта и мъката. Това научих най-напред при монасите. Брат Теодосий ме взе за свой послушник и започна да ме учи. Излизахме с него на терасата на монашеските одаи и под нас се ширеше целият злочест свят. „Погледни, Алекс, царството на смъртта и безумието! Огньовете на разрушението, ледовете на отчуждението. Взри се добре, потърси там пламъче на надеждата и ми кажи виждаш ли такова”. От начало взимах думите му буквално и се взирах ли взирах, докато не ме заболяваха очите, но не виждах нищо друго освен безнадеждност. „Не, Алекс, няма да я видиш там, ако ще очите да си изтръгнеш. Нито ще я видиш по стените на тази обител, нито в пламъка на кандилата и свещите – те светят само за да ни помагат да не забравяме, че тъмнината никога не ще обгърне светлината, никога не ще я погълне. Истинската светлина обаче, истинската надежда, е тук в сърцето ти, което е най-святия храм на Бога. Докато тупти и едно добро сърце, светлината свети в тъмнината и тъмнината не може да я схване”.
Хлапето не спираше да ме изумява. Нима само преди час не се бях питал и аз самият как би ми отговорил на кого се моли и на какво се надява? А ето, сякаш прочел мислите ми, ме гледаше с тези тъжни очи, които разкъсваха сърцето ми и ми обясняваше, че то е храм на надеждата. И думите му не звучаха кухо, нито заучено – думите му придаваха смисъл на нещата, защото в мъртвата зимна нощ двамата все още бяхме живи, заедно, грижещи се един за друг и да продължаваме имаше смисъл, дори цел – ние бяхме живи в ледената пустиня и това я правеше нея самата жива.
- Останах в манастира около две години. Навсякъде около нас бушуваше вихърът на войната, а при нас животът продължаваше да си тече по неизменния си начин както преди 1200 години, когато е бил създаден манастирът – ставане в зори, сутрешна служба, лека закуска, нахранваме животните, а след това дълги, незабравими часове на учене с Брат Теодосий: Светото Писание, богословие, жития, черковно-славянски, старогръцки, латински, философия, антична и модерна история... Първоначално не разбирах защо трябва да учим всичките тези неща, но като се запознах с възхода и падението на великите империи от миналото и как неизменно то е било последвано от векове на мрак, а след това възраждане и разцвет, започнах да разбирам мъдростта на времето и да осъзнавам, че нашето малко манастирче е една от многото основи на бъдещия нов свят, който щеше да бъде построен от ученици като мен. Да, аз мога и да умра, но вярвам, че има много като мен по целия свят и когато смъртта се насити, когато лудостта се умори да беснее, светът ще има нужда от нас и наш дълг е да бъдем в него, когато този ден дойде.
Погледнах празната чаша в ръцете на момчето. „Явно виното е проговорило в кръвта ти”, помислих си аз, но някак без насмешка, дори напротив – по-добре беше да мечтае, отколкото да се самообвинява. Пък и знае ли човек, току-виж оказал се прав.
(вместо малко по-търпеливото чакане О.о)
