Огледални спомени

Не можех да заспя. Пълнолунието ме беше обзело. Луната се движеше толкова бързо, усещах, че скоро всичко ще свърши. Лицето й беше красиво, напомняше ми за мен самата. Някой ми каза, че приличала на Чеширската котка, но на мен ми приличаше на тъжно момиче. Тя светеше силно, сякаш беше ден, но лицето й беше тъжно. Виждах обърнатата усмивка, сълзи на очите, тъгата беше толкова ясно изразена, минаваше бързо, сякаш не се интересуваше от никой, но всички знаеха, че тя е чувствителна. Изглеждаше силна, но беше толкова малка. Шест часа гледах луната как преминава пътя от единия край на прозореца до другия. Честно да си кажа, приличаха ми повече на три минути.
Идилията свърши, луната се скри. Останах сама в тъмната стая. Исках да я видя отново, но тя избяга. Щом луната приличаше на мен, това означаваше , че и аз приличам на нея. Погледнах се в огледалото, но единственото,което видях беше разбит образ на момиче. Гледах я дълго и разсъждавах. Огледалото ли беше счупено или душата й? Защо очите й бяха зачервени? Какво й се беше случило? Покрай всички тези въпроси, трудно видях малкото момиченце криещо се зад разбития образ. Напомняше ми за някого, но не се сещах. Усмихваше се сладко и си подръпваше роклята надолу. Не беше истинска, но аз я заобичах. Толкова наивна и безгрешна, малка и невидяла нищо – о, как искам пак да съм на две. Вгледах се още малко в малкото момиче и видях, че това съм Аз. Но какво правех там, зад разбит образ, защо се криех? Бяха твърде много въпроси, за да мога да отговоря на всички. Усетих миризма, позната миризма. Бях спокойна, щастлива и безгрижна. Тази миризма, толкова позната. В огледалото се появи нов образ, но беше само сянка, тя ме прегърна и ме вдигна на ръце. Цялата потръпнах. Сенките избледняха, видях образ. Това беше мама. Тъмно кестенявата й коса беше вързана, беше с онази прекрасна, бяла риза и миришеше на сигурност. Мама започна да ме гъделичка, а малката Аз започна да се смее. Изведнъж всичко изчезна. Остана само онзи образ на разбито момиче. Исках огледалните спомени да се върнат. Нямаше и пет минути и видях нови сенки – мъж лежеше на земята, а до него бебе. Какво правеха? Кои бяха те и дали ги познавах? Зададох си още сто въпроса преди сенките да започнат да избледняват. Татко? Да, това беше татко, а бебето до него бях Аз. Той Ми посочваше нещо, показваше ми някаква стая. Този път успях да чуя „Това е новият ни апартамен. Тук ще живеем всички заедно.” Той също имаше миризма, но неговата беше сила. Докато Аз в миналото се смееше, Аз в настоящето плачех. Плачех силно, това бяха отминалите дни, лесните дни. Дни на щастие и любов, дни без грехове и болка. Бяхме само Аз и Те. Всичко изчезна, освен разбитото момиче.
Седнах на земята, а Тя ме последва, скръстих ръце – тя също. Не исках да я гледам и си закрих лицето, беше твърде тежко за мен. Мисълта за отлетелите дни ме разбиваше....да, разбиваше ме. Аз бях разбитото момиче. Лицето ми лъщящо от сълзи, никакъв спомен от усмивка, тежки спомени, изкривяващи лицето ми. Аз наистина приличах на луната.