Изрод

Изрод


Чувствам се ужасно.
Заключена в устата на лудостта,
езикът на поезията ме задушава.
Болката в душата ми, отвръщението в очите им
това ме побърква.

Живот без щастие и любов,
давя се в морето на ужаса и кошмарите.
Никой не чува агонизиращия ми глас,
никой не подава приятелска ръка,
трябва сама да се науча да плувам.
Блато, дърпащо ме надолу,
кал, заливаща ме без милост,
лилии запушващи болната ми уста.
Езеро от сълзи,
поляни от скръб,
небе на грешниците,
свят на ограничените.
В какво време живея?
С какви хора въздуха деля?
Що за свят е това?

А помня времената на безгрижните игри.
Бягах в поляни от щастие
и берях цветята на невинността.
Мирисът им беше прекрасен.
Ухаеха на спокойствие,
доброта, сърдечност и милост.
Пътувах с влак, ходещ до Рая.
Бонбонени облаци и хартиени птици,
а слънцето беше толкова топло.
Толкова много приятели,
а сега имам само тъмнината.

Защо трябва да усещам тишината?
Разкъсвам облаците с падението си.
Никога не съм искала
да бъда момичето захвърлено в ъгъла,
момичето, чуващо болката в плача си,
момичето, обичащо нищото.
Никога не съм искала да бъда изрод.

Аня, не знам какво е вдъхновило това, но е много, много тъжно и отчаяно. Редовете струят като вопли, насечени и с разбъркан ритъм. Стъпката е като на слепец, препъващ се в мрака без да знае дали към светлината върви или още по-дълбоко затъва. Много е въздействащо. Браво.