Helmet

Група, която заслужава повече внимание, от това което получава.
Стилът им на музика не може да бъде точно описан. Звучат хеви, но не са типичен метъл. По-скоро бият към хардкор на места, но определено звучат различно.

1990: Strap It On

Не харесвам този албум, колкото следващите го два, но е прилично сносен дебют. Едно от нещата, които харесвам в тази група, е способността им да създават прости рифове, които са доста приятнии не те отегчават.
Единственият голям проблем на албума се оказва продукцията. Не че е много лоша, но не е точно кристално изчистена.


1992: Meantime

Много от песните в звучат еднакво: определено албума ми звучи като изопната сюита. С следващото преслушване, ми направи впечатление, как всяка песен следва новата с прецизност, темите на песните са силни, дори завити в странните анекдоти на лириките.


1994: Betty

С третият си албум, Helmet поднасят на слушателите си, порция модерен хард рок-метъл. Не бих могла да обясня, колко приятен е на места албума.
‘Betty’ е изпълнен с тежко барабанене, не-лошо бас изпълнение и изопачени вокали, звучащи сякаш са под вода. Песните тук стават по-тежки и сложни, изпълнени с мелодични пасажи.


1997: Aftertaste

Барабаните са шумни, но не отклоняват вниманието от останалите инструменти. Пича седящ зад тази работа определено удря силно. Не е едно от най-образцовото барабанене, но без такъв барабанист, музиката им не би имала същото влияние.
Китарите са сравнително доста изчистени, което е в плюс. В всеки предишен албум на групата, се появява проблем с ниските китарни звуци, които са трудни за различаване в микса на инструментала. В албума има няколко страхотни рифа, чакащи да бъдат усетени. Само чуйте лудото соло в “Driving Nowhere”. През по-голямата част рифовете са някаква смесица между пънк и гръндж, само че малко по-тежки.
Хубав албум за тези, които търсят относително тежък метъл с гръндж привкус.

2004: Size Matters

През 2004, Helmet сменя състава си, но нещата не са особено добри, както бяха преди.
Page Hamilton е единственият оригинален член на групата, оставащ в нея. Chris Traynor, който свири на китара по време на турне на Aftertaste, се завръща, но барабаниста John Stanier и басиста Henry Bogdan липсват. Местата им са попълнени от бившия барабанист на White Zombie/Testament - John Tempesta, и басиста на Anthrax - Frank Bello (въпреки, че той не свири в този албум).

Главният проблем на този албум, е че песните губят заразителността си. Много от песните не са въобще запомнящи се. Друг проблем е, че гласът на Page звучи пресилен. Нищо от “старият” начин на пеене.

2006: Monochrome

Старта на албума е хубав – сякаш са те сритали хубаво и са ти премазали лицето. ‘Swallowing Everything’ е доста приятна песен, засмукваща те директно в албума. Страхотен начин да започнеш албум, въпреки че ‘Brand New’ засилва темпото и отбелязва, че това може би е албума с който групата ще се завърне.
Само че – не е така. Не че Monochrome е лош албум, но не се доближава дори мъничко до Meantime.
Може би последната песен на албума казва всичко; ‘Goodbye’.