Коя е тя?
Никоя.
Можеш ли да я познаеш?
Всеки я познава. Никой не я помни.
Все пак, по какво се отличава от другите?
По нищо. Тя е невидима за всеки.
Как така невидима?Да не би да е магьосница?
Магьосница е, да. На чуждите сърца.
Какво прави тук?
Убива.Прощава. Дава живот.
Кого убива?
Тези, които заслужават.
Кои са те?
Тези, които не вярват.
В какво не вярват?
В истинската любов. В мечтите на хората. За по – добър свят.
Как изглежда тя?
Като димът.Като росата. Като слънцето. Като небесата. Като Рая.Като Ада.
Какво е тя?
Демон. Ангел. Обикновена жена.
Какво обича?
Обича любовта. Обича омразата.
Какво мрази?
Мрази всичко.
Кой е той?
Той е единствения.
Единствения?
Да, онзи там.
Кой от всички?
Всички.
Как се казва?
Илия, Борис, Димитър, има много имена.
Как така?
Той е всеки.
Не може да е всеки.
Напротив. Той живее.
Живее..?
Да, във всеки.
Бог ли?
Не, малка частица истина.
Истина..?
Малка частица истина, във всеки. Истина.
~
Да съществуваш или да се бориш
За всеки човек пътя е различен.
Понякога дори е мъчен.
Но друг път може да е мелодична симфония.
Симфония, пееща за едни загубени мечти.
Но трябва ли да си мълчиш, да седиш, да мечтаеш?
Когато другите очакват да ги напътстваш?
Мелодична симфония, напомняща за по – различни светове.
Светове, където нищо не е реално. Нищо не е забранено.
Нищо не е истинско. Няма Смърт. Няма Глад. Няма Наказания.
Перфектен свят.
И какво довежда до този „перфектен свят”?
Човешката ирония.
Да съществуваш ли?
Докато реалния свят те потъпква, мачка те?
Да се бориш ли?
Докато всички са против теб?
Не. Мечтай.
Светът ще те изчака. Ще ти направи път.
Избягай. Както направих и аз.
Направи го, за да се измъкнеш. Да поемеш въздух.
~
Спи
Спеше ти тъй дълбоко
Спеше, аз над теб будно пaзя
Спеше, не помръдваше, ни звук, ни стон, ни нищо
Не смея аз да кажа дума, ни издишам, ни пък мръдна
Спиш сега, твоите клепки върху моето коляно
Както преди - но тогава бе малка
Спи, дете, дете мое, спи
Аз ще бъда тук.
Докога звезди окапят.
Докога Луната заспи своя вечен сън.
Спи.
~
Крадец
Какво ми пак отне?
Силата да съществувам? Дъхът от дробовете ми?
Какво ми пак отне?
Мечтите за живот? Мечтите за мечти?
Какво ми пак отне?
Детството, морето и небето?
Тях ще преживея.
Какво ми пак отне?
Зрението, усетът, слухът?
Тях ще преживея.
Но какво няма да успея?
Отне ми себе си. Твоята усмивка, твоите очи.
Без тях не мога да живея.
Върни ми ги, те моля аз, душата ми изгаря. Но ти си като камък непреклонен.
Не!, изкрещяваш ти, и аз умирам.
~
Тез твой очи
Тез очи що ги криеш в пазвата си сляпа?
Тез очи, сини, бистри; млади, дет душите ни извади?
Тез очи сини, бистри, дет сега се взират в мен
и ми се забиват във сърцето като кристални свредели.
Болка, гняв, какво долавям?
Нищо.
Сините, бистри,млади очи. От тях се долавя само бездушна самота.
~
Устните ти,шепнещи в ухото ми
косата ти, рошава, но и блестяща на рамото ми,
очите ти, искряща на Луната, така безпощадно поглъщаща синият им цвят.
Аз се влюбих за първи и последен път.
Чустваш ли ароматът ми?
Вкусваш ли любовта ми, извън рамките на една рима?
Чуваш ли моето дихание, стелещо се по твоите гърди?
Топлината на тялото ти сякаш се отразява в мен, напомняйки за нещо отдавна забравено и изгубено.
Напомняйки за един отминал свят, отвъд преградите на разума.
Нещо толкова близо, но и толкова далеч.
И всичkо това, за една умъртвена дума:
Рима.
~
И седиш ти тук, така.
Голата ти плът разкъсвана не веднъж, не два.
Раните, червеят и болят, но не от болка, а от срам.
Какъв позор и срам изпитваш от загубеното минало,
тъй яростно дет се връща с пълна сила в спокойния ти сън
Сън ли? Та то тревога, нестихваща, буйна като пълноводната река.
И отправяш ти ръка към безжалостния Бог и му крещиш със пълна сила:
- Ти, Боже, дето си там горе! Що се криеш, дорде душите ни се мъчат тук? Що се криеш, докато думите ни се превръщат в зов?
И затваряш очи, все тъй с протегната ръка и
от устните си - стон
от очите ти - сълза,
а в душата - празнота.
