Беше нормална сутрин. По навик се събудих минута, преди да започне да звъни часовника в седем и половина сутринта. Обичах си навиците – имах цяла минута да се моля да не звънне и да се окаже, че е събота, а не вторник. Самата идея, че трябваше да ставам рано, за да отида на работата, която мразех, сред хора, които не харесвах и шеф, който ме презираше, ме докарваше до едно състояние, което ме подтикваше да сипвам уиски в кафето. Да, кафе. Това беше единствената причина да ставам толкова рано сутринта.
С много усилия се надигнах от леглото. Обиколих всяка една стая, за да се уверя, че жената е завела дъщеря ни на детска градина, а след това е отишла на работа. Влязох в детската стая – аз съм велик! Толкова красиви сцени от приказките бях изрисувал по стените, можех да съм велик художник, а станах глупав асистент във фирма за компютърен дизайн. Завъртях се и погледът ми се спря върху Чарли. Това беше любимата кукла на дъщеря ми, която ме плашеше, но името й беше смешно. Палячо с изкуствена усмивка и цветна шапка, смешни обувки с червено топче на тях и ръка, която ако стиснеш, Чарли започваше да пее. Имах чувството, че ме следи, но после осъзнавах, че това е глупавата кукла, която бяха подарили на Джени за втория й рожден ден. Излязох от стаята (разбира се, наблюдавах куклата, защото нещо ми подсказваше, че тя наистина може да ме гледа), отидох в кухнята и сложих кафето да се вари. Започнах да се чудя къде ли беше уискито този път. Всеки ден трябваше да го слагам на ново място, защото жена ми казваше, че ако намери още веднъж шишенце с алкохол в къщата й, щяла да ме изгони. Да, къщата беше нейна, много тъжно, нали? Бях си истински мъж под чехъл, а на жена ми това й доставяше удоволствие. Феминистичната кучка учеше и дъщеря ни на това. Дъщеря ми, дъщеря ми...да! Шишенцето беше в детската стая. Върнах се отново в стаята, показваща колко велик артист съм, дете на изкуството, недооценен кучи син. Дръпнах гардероба ( Господи, да го изядат термитите! Колко дрехи може да има едно шест-годишно момиченце?) и там седеше моето спасение. Взех бутилката и чух ангелски хор, който пееше песен за щастието ми. Тръгнах към кухнята и мога да се закълна във всяко скрито шише с уиски, че Чарли ми намигна, но разбира се, няма да го направя. Седнах на масата. Гледката ми беше прекрасна – метална кафеварка със следи от кипнало кафе, цялата одраскана, а най-силно се открояваше залепената дръжка. Когато погледнете наляво, седеше голямата чаша за кафе – бяла, че да може по-лесно да се видят пукнатините по нея. Толкова стара чаша. Съквартирантът от университета ми я беше подарил за двадесетия рожден ден, тъй като в голяма чаша се побирало повече уиски (той умря от алкохолно натравяне два дни след това). В дясната ми ръка седеше това прелестно шишенце, единственият ми приятел. Вдигнах лявата си ръка и бавно започнах да развивам капачката, все пак това беше ритуал, с който казвах „Добро утро, Свят. Днес ще ми го начукаш ли пак?” След точно пет минути и двадесет и седем секунди пред мен седеше чашата пълна с уиски и малко кафе. Мислех си за това как трябва да преживея този ден отново. Не, не. Всеки ден беше едно и също – ставам, пия, отивам на работа, пия, убеждавам шефа, че ще спра цигарите скоро, той ме ядосва, затова пак пия, прибирам се, правя се на добър баща, след това ям и лягам да спя. Всеки ден е така, като изключим вторник и четвъртък, когато съм длъжен да правя секс с жена ми, за да не реши, че не я харесвам. Невероятната учителка, компетента по всеки въпрос, прочела всички библиотеки в страната. Може една книга да съм прочел, но поне запомних нещо важно, което не знам защо се надявам тя да каже някой ден - „Напуснах дома си, когато осъзнах, че ще стана една от онези жени, които ги чукат само от милост!”. Хайде де, защо и тя не го каже най-сетне?
Седях си на дивана, самосъжалявах се, както прави всеки трети човек навършил тридесет години и тогава телефона звънна. О, мамка му, беше шефът ми. В главата ми изникнаха хиляди въпроси: „Да му вдигна или не?”, „Ще ми повярва ли ако кажа, че съм бил до тоалетната и съм си изпуснал телефона там”, „Как ли ще се съчетае вкусът на козунака, седящ върху хладилника с този на киселото мляко, което купих оня ден”. Последният въпрос ме гризеше от доста време – това беше най-сочният козунак, който бях вкусвал някога, имаше толкова много локум вътре, а пръстите ти оставаха лепкави от захарта, с която беше поръсен. След още няколко секунди дълбоки размисли по тези така екзистенциални въпроси, просто вдигнах телефона:
- Добро утро, шефе!
- За мен да, за теб – не съвсем.
- Че кога е било добро за мен? – засмях се аз, в опит да забравя колко е скучен тоя тъпак.
- Иванов, трябва да ти кажа нещо.
- Искате да се омъжите за мен? С удоволствие ще приема, само да кажа на жена ми, че я напускам и ще се преместя в триетажната Ви къща.
- Иванов, трябва да ти кажа нещо сериозно, не ми губи времето, защото...
- Сте бременен в четвъртия месец от мен? Знаех си, че нещо се е случило на проклетото Коледно парти, което не помня. Уж нямало алкохол в пунша.
- ИВАНОВ! Ела веднага в офиса, трябва да говоря с теб.
- Шефе, не ми говорете така! Не съм ви к*рва, че да ми казвате кога и къде.
- Прав си, Иванов. Мамка му, наистина си прав.
- Шефе, Вие казахте „мамка му”! Толкова се гордея с Вас!
- Иванов, ти донесе много негативна енергия във фирмата ми. Всеки ден закъсняваше, обедната ти почивка траеше около три часа, а да не говорим, че си тръгваше, когато поискаш.
- Оле, шефе, да не би да ме повишавате?
- НЕ! Уволнен си, идиот такъв.
- Господи... какво ще правя сега?
- Мисля, че може да чистиш градските тоалетни.
- Имам жена да изхранвам и десет деца.
- Иванов, ти имаш само една дъщеря.
- Една законна. През деведесетте бях дарител на сперма.
- По-принцип бих се разчувствал, но това си ти, тъй че ми е все тая. До ден-два ще си получиш кашона с боклуците. Ако може, прати няколко свои снимки.
- Мои снимки? Защо са Ви?
- За партито по случай уволнението ти, разбира се. Обмислях да сложа пината с твоето лице.
Даже успях да чуя как тръшна слушалката. Всъщност не е като да не знаех, че ще ме уволни, даже се чудех защо се бави. Аз бих се уволнил... не, аз изобщо не бих се наел на работа. Искам да кажа, че бях мъртво пиян и силно миришещ на джибри на интервюто за работа, а от стаята излязох на четири крака. Признавам, че най-трудно ми беше в асансьора да достигна копченцето под което пишеше „Партер”. Господи, как се измъчих, докато се изкатеря по облепените стени.
Реших, че това е един наистина щастлив ден и тъкмо да стана да си взема още уиски и телефонът ми пак звънна. Шефът искаше да се върна на работа? Не, беше жена ми. Милата ми женица, която както знаете, мразех с цялото си сърце.
- Уволнили са те?!? – започна тя с крясъците
- Имаш кристално кълбо и знаеш какво се случва с мен?
- Не, говедо такова, знаеш, че Мария е секретарка на шефа ти!
- Ххм, Мария. Не само, че си отваря краката на всеки, който може да й предложи повишение, но е и клюкарка. Невероятно.
- Тя е щастливо омъжена и има две деца!
- Е, това не й слага окови на краката, нали?
- Искам да кажа...тоест, абе! Сменяш темата и ще ме ядосаш!
- Че ти не си ли перманентно ядосана, мила?
- Трифоне, не ме ядосвай допълнително, че днес наистина не ти е ден!
- Че защо да не ми е ден? Птичките светят, слънцето пее, уволниха ме – денят е свеж и пролетен.
- Аха, а жена ти те напуска.
- Моля? Напускаш ме?
- Да, Трифоне. Довечера като се прибера да те няма, ясно? Не мога да търпя...
- Господи, Коледа съществува, макар и да мина преди четири месеца!
- Какво искаш да кажеш?
- Че мисля да отида да хапна козунак в памет на неструващата ни връзка.
- Трифоне, изслушай ме поне веднъж в съзнателния си живот...
Сигурен съм, че се е зарадвала, когато й затворих телефона. Между другото, това също го очаквах. Сватбата ни беше като интервю за работа – тя беше изнервеният шеф, без друг избор, а аз пияният кандидатстващ за работа. Сладко, нали? На повечето снимки съм под или на масата. Има само една, на която повръщам в басейна.
Явно днес наистина ми беше ден. Без повече глупава работа, без повече безсмислен семеен живот, без повече секс с не особено сексапилната ми жена. Имаше едно хубаво нещо в нея и то беше платено от мен – гърдите! Онези прекрасни две гърди, които се побираха в чашка D, благодарение на заплатата ми. Ако не беше тя, жена ми щеше да е още със скромната чашка А. Разбира се, този размер не седеше добре на грозното й тяло, както лекарите я предупредиха, но тя имаше неутолимото желание да ми изцеди джоба, но на кого му пука, в тъмното не се виждаше нищо.
Още уиски! Да, това исках, още много уиски, с което да полея щастието, заливащо ме като цунами. Не мислех, че някога пак ще се почувствам щастлив. Последният ми спомен от това чувство беше, когато татко ми даде да опитам за първи път истината – уискито! С носталгия към миналото се запътих към детската стая на Джени, защото някъде там имаше още уиски, от което имах нужда. Минах дългия път по коридора на бегом, направих остър десен завой и забих спирачки пред стаята, за да не се ударя във вратата. Е, толкова щастлив бях! Подскачайки, влязох вътре и си взех последната бутилчица с уиски. Излегнах се на леглото на Джени, започнах да пия и да си говоря самичък.
- Да пукнат дано и двамата! И жена ми и шефът ми! Да се изчукат и да умрат, да отидат в Ада и да горят вечно! А ти, какво ме гледаш? Глупав палячо, за какво те взех изобщо. Да беше златна рибка, че да ми изпълниш желанията, не, ти си един глупав палячо, който ми се усмихва...и мисля, че премигна. – погледнах към бутилката, която беше едва на половината си – трябва да поспра пиенето. Не днес, прекалено съм щастлив и унесен, май ми се спи. И без това няма да ходя на работа, какво ми пречи да поспя. Ето тук, само за петнадесет минутки, после да си оправя багажа и да отида на някоя пейка. Ммм, да, само малко ще..ще..поспя.
Следва пауза, в която сънувах два динозавъра, които имаха панделки на опашките си и свиреха на пиaно Fьr Elise.
Събудих се аз, прозях се, но ме домързя да си отворя очите , само си мислех „Мамка му, сигурно съм се успал, вероятно е късно следобед, жена ми ще се прибере и ще ме спука от бой, че не съм си събрал багажа.”.
- Не точно. Минаха две седмици, а ти спа като...палячо?
- Моля? Кой е там? Защо не мога да си отворя очите. Господи, какво е станало?!
- О, да, легнал си. Тогава очите ти стоят затворени, Трифоне, не знаеше ли?
Усетих ръце на кръста ми, все още не можех да помръдна, но те просто ме вдигнаха и ме поставиха в седнало положение. Що за сила има този човек? Очите ми бавно започнаха да се отварят, исках да разбера кой е този ми спасител. Сигурно съм се парализирал, може и инфаркт да е било. Но той беше чул какво си мисля, нещо за което не се сетих. Очите ми се отвориха и тогава видях ...себе си? Да, седях там и се гледах със странна усмивка. Аз бях на по-високо ниво, а аз беше по-долу от мен. Но как? Жена ми се шегуваше с огледалата?
- Не точно, но поне знаеш, че жена ти е способна на всичко, за да те подлуди. Отне ми доста време, за да я успокоя. А за шефа ти да не говорим.
- Ама ти как, кой си, т.е. ти си аз, но какво си?
- Не, не, не. Аз не съм ти. Аз съм Чарли, приятно ми е да се запознаем.
- Чарли? Чарли...познато ми е.
- Палячото?
- Е, ти си човек, не си палячо, тоест ти си аз, но си човек.
- Ох, защо винаги трябва да ви показвам?
Той протегна ръце към мен и просто ме взе. В следващия момент бях във въздуха, просто си летях, висях и аз не знам какво, но нямаше твърда земя под мен. За жалост, това не беше най-стряскащото. Той ме обърна с гръб към него и ме прегърна, а после застана до огледалото и ... аз бях палячо? Аз бях онова изчадие от Ада?
- Хайде да не се обиждаме, какво ще кажеш? – рече сърдито Чарли
- Ама ти наистина ми чуваш мислите!
- Че ти не говориш, само мислиш.
- Е, как. Нали сега гов...не говоря, нали?
- Не.
- Защо съм палячо?
- За да бъда теб.
- Защо ти е това?
- Да кажем, че съм златна рибка под формата на палячо.
- Тоест?
- Ще изпълня желанието ти.
- Кое от всичките?
- Да убия жена ти и шефа ти.
- Не, недей. Аз, такова, бях пиян, не го мислех.
- Късно, всичко ще стане довечера. Само за две седмици оправих отношенията с жена ти, която ме обича, а шефът ти ме повиши. Няма да си изпусна забавлението.
Тогава той ме сложи обратно на шкафа. Ако не бях порцеланов, щяха да ме побият тръпки. Успях да погледна през прозореца, беше тъмно, сигурно вече се бяха навечеряли. Господи, какво щеше да направи той? В следващия момент чух, че вратата се отваря. Опитах се да видя кой влиза, но не успях. По стъпките познах Джени, а зад нея явно е бил Чарли. Тя отвори вратата на гардероба си и изкара една розова пижама, която й бях купил. Дори с грамадна пижама тя пак приличаше на принцеса. След това седна на леглото си, зави си краката и каза:
- Тате, ще ми разкажеш приказка днес?
- Не, мила. Татко е уморен.
- Моля те!
- Днес не, но утре ще ти прочета две.
- Сигурен ли са?
- Да, разбира се. Само ако обещаеш да бъдеш много, много тиха тази вечер.
- Обещавам! Тате, дай ми Чарли, моля.
- Не, не днес, И Чарли е изморен, по-добре да седи там горе и да те пази
След това просто излезе от стаята, все така вперил очи в мен и усмихвайки се. Телефонът звънна. Едва чух гласа на жена ми „Шефът ти е убит”. По дяволите, той ще го направи.
Мина около час, всички лампи бяха загасени, всички спяха. Някак си започнах да се успокоявам, но после чух вик. Вик, който заглъхваше с всяка секунда, сякаш леко давещ се. Мисля, че ако можех да усещам, щяха да ме побият тръпки. Започнах да премислям пожеланието си – аз поисках да умрат жена ми и шефът ми, нали? Джени няма да бъде наранена, тоест, няма как, не съм си го пожелал, невъзможно е да съм поискал това. Бях пил, може да съм се объркал, но не едва ли.
- Това, че не си го поискал не означава, че няма да я убия.
- Господи, кога стигна дотук?
- Тъкмо идвам. Виж я колко е сладка – погали я той по челото и остави линийка от майчината й кръв.
- Не я докосвай!
- Или какво? Ще запееш детска песен и ще започнеш да танцуваш. Тя е свидетел, сещаш се, ще влезеш в затвора, ако тя оцелее.
- И какво? Има специализирани затвори за плюшени играчки ли?
- Ха, не. Бях забравил чувството ти за хумор. Гледай как седят нещата. Първо – сядам до дъщеря ти. Второ – изкарвам нож от джоба си. Трето – ще я събудя, защото както чу, писъците са наистина най-забавната част от всичко.
- Недей! Ще я боли...
- Логично е, не мислиш ли?
След това той побутна леко Джени по рамото, колкото тя да отвори очите си. И заби ножа в корема й. Тя започна да крещи, колкото можеше с детското си гласче, беше малка, не знаеше какво е болка. Той продължи да забива ножа в малкото й тяло, а тя крещеше ли, крещеше. Аз само се молех да приключи по-бързо, не исках да виждам малкото ми момиченце да страда, не исках да чувства болката.
- Ох, добре – каза Чарли отегчено - няма да я измъчвам повече
След което той й счупи врата.
- Къде каза, че си оставил уискито? – попита той и измести гардероба, след което дойде до мен и както казваше Джени – постави ме да спя.
Сънят с динозаврите се върна, но този път имаха бели перуки и свиреха в оркестър. Това така и не го разбрах.
Бях в бяла стая? Бях в бяла стая?!? Започнах да крещя:
- Моля, не, не. Без бели стаи с меки стени. Не бях луд, не съм луд, аз съм палячо, вие не ме чувате.
- Да, и аз така си помислих. – каза санитарката, толкова отегчено
- Виждаш ли ме, чуваш ли ме?
- Лека нощ, господин Иванов, дано утре да престанете с тези глупости.
Тя загаси лампите и всичко притъмня. Огледах се, сякаш бях привилегирован, тъй като само моята стая беше с решетки, като в затвор (но стените бяха меки!). Огледах се наоколо, според календара съм тук от около два месеца. Точно до стената, под календара имаше маса, много дълга маса. Имаше остатъци от следобедния чай, който бях пропуснал или не помнех? Виждах всяка една трохичка по масата, всяка капка, паднала от чашата и малките кристалчета захар. Видях перфектно наредените столове, а на тях стояха чудовища. Чудовища? Чудовища, които идваха от коридора, където бяха стаите на пациентите и просто сядаха на масата. Всяко едно имаше чаша, явно пълна с чай. Това бяха чудовища, които пиеха чай. А може да бяха призраци? През тях се виждаше почти идеално. Небяха чудовища във всякакви форми и размери, с много очи или без такива, пипала, много глави, като цяло крайниците им бяха повече от необходимото. Имаше двуок циклоп (беше обикновен великан с тениска на която пишеше „двуок циклоп”), харпии, няколко богове и сиви джуджета. Само това успях да разпозная от митологиите, другите бяха като изроди, дори да бях благословен с дар слово, не бих могъл да ги опиша. Дочух разговора им:
- Келено, какво си се намусила пак?
- Абе, Окипета, я си...
- Спри! Явно чаят ти е негативен. От кого е? – тросна се Ела
- От шизофреника в тридесет и седма стая. – Келено скръсти ръце
- Сигурно си взела част от раздвоението му. Той беше убиецът, нали?
- Същият.
- Толкова ли си глупава, че да вземеш чай от неговата душа, бе?
- Изглеждаше вкусна. Тя е вкусна, де. Усеща се като бананово кексче с индийско орехче, просто не ми подейства добре, какво толкова?
- Искаш ли още чай?
Те да не би да ми пиеха душата? Като чай? Сериозно ли? Нещо не успях да разбера. Опитвах се да свържа нещата – убийството, лудницата, динозаврите и чаят от душата ми. Не се получи. Пак припаднах, но не сънувах нищо.
- Д-р Караиванов, моля докладвайте вашия пациент.
- След брутално убийство на работодателя, жена си и детето си, срещу него е заведено дело. След месеци работа по него се диагностицира с тежка шизофрения, след което адвокатът му пледира невменяемост. Присъдата му е олекотена – доживотен затвор без право на обжалване, но с възможност да излежи годините си в нашата болница.
- В какво състояние е пациентът в момента?
- Не бих казъл добро. В главата му е влязъл образът на палячо, което предполагаме, че е една играчка на дъщеря му – Дженита Иванова.
- Оставете ме насаме с д-р Караиванов, моля.
- Знаете ли, че няма никой друг в стаята?
- Да, но винаги ми е било приятно да го казвам на оперативките. И сега какво ще го правим, тоя побъркания?
- Не знам, мисля, че трябва да остане при нас още дълго време.
- Оставям всичко на теб. Искаш ли уиски, имам в шкафа.
- Не, отказах го преди месеци. Отивам при пациентите, чака ме работа.
- Добре, махай се. Между другото... много добра работа, Ч-ч-ч, как ти беше първото име?
- Чарли, Чарли Караиванов.
- Хах, смешно име.
- И преди са ми го казвали.
