Денят, след като умрях

Денят, след като умрях

Денят, след като умрях беше топъл. Защо точно топъл? Можеше да е интересен, прекрасен, тъжен, отегчителен...не, той беше топъл. Един топъл юнски ден.

За да не ви обърквам, ще започна от средата. Денят, в който умрях. Да, аз скочих от терасата, сега като се замисля, това беше най-умното нещо, което съм правила някога. Всъщност не очаквах да падна на земята, правех всичко с мисълта, че ще полетя към облачетата, но гравитацията си каза думата. Наложи се да лежа мъртва пред вохда около два часа, докато не излезе съседката, която ме видя и извика линейка, но беше леко закъсняла. За няма и 5 минути целия вход ме беше наобиколил. Най-интересното е, че следях всички какво правеха, даже ги чувах какво си мислят. Съседката от първия етаж, невероятна жена, тя си мислеше „Горкото момиче, поздравяваше ме всеки ден, какво ли я е накарало да направи това”, гадния егоист от третия етаж „Е, поне вече няма да надува музиката си” – да, но пък мога да те подлудя. Най ми беше жал за малкото ми съседче. Едва на 6 вече трябваше да гледа кървища, що за родители биха позволили това? Радвам се поне, че не разбираше нищо, неговите мисли ме разсмиваха най-много „Защо каката от осмия етаж спи навънка, няма ли да настине?” Поне вече му знаех съдбата, дълъг и щастлив живот, но нямам право да казвам друго, всъщност не съм сигурна дали и това можех да ви кажа.
Тридесет минути, след като ме отркиха вече бях в болницата. Даааааам, лекарите бяха ужасни, с изключение на един сладур, но тъй като бях мъртва нямаше смисъл да си мисля за него. Лекарите и медецинските сестри са много странни хора. Мислех си, че в главите им е как да спасяват хора, че си припомнят всички болести и лекарства...не, те си мислят кога ще дойде почивката за да отидат да ядат, да пушат, а един лекар си мислеше, цитирам „Кога ще дойде глупавата почивка, за да видя Иванова по онова бельо, мм , дааа, сигурно пак е с дантеления...” какво по дяволите (вече съм мъртва мога да си го повтарям колкото искам)? Не исках такъв човек, да каже часът на смъртта ми и да ми прави аутопсия. А, аутопсията! Това не го разбрах. Защо ми правеха аутопсия при положение, че ясно се виждаше от какво съм умряла? Толкова ли бяха глупави – явно, да. Прекарах цялата нощ в моргата, беше много стряскащо, както за мен така и за младата лаборантка . Изглеждаше ми адски приятна, докато не прочетох на баджа й „Иванова”

И ето го денят, след като умрях. Както казах беше топъл, адски топъл. Не, че го усещах, но изглеждаше сякаш хората завираха, пък и с тези черни дрехи, сякаш отиваха на погребение...о, чакай те отиваха, на моето погребение.( Като дух, осъзнах, че мисълта ми загрява по-бавно от обикновенното. Или поне в началото беше така ) Бях очарователна, защо никой не ме харесваше? Зелени очи (не, че те се виждаха, но да подчертая) червена коса на букли, силно изразени скули, не бях пълна, средна височина – аз бях красива. Лежах в бял ковчег и около мене имаше само бели цветя – това подчертаваше косата ми още повече, и изглеждаше сякаш ковчегът гори. Хората плачеха, не знам защо. Винаги съм мразела това. Не може ли човек, да се радва за умрелия, че е живял, усещал, чувствал, а трябва да скимтят като кученца, защото го няма. Мама беше изпаднала в депресия. Припадна четири пъти, на два от които щяха да викат линейка. Беше ми мъчно за нея. Исках пак да ме прегърне, да усетя парфюмът й, да се почувствам спокойна.
Мислите на хората бяха още по-интересни в този ден. Всички мислеха за мен. Никога не съм си и представяла, че толкова много хора ме познават и обичат. Но те нямаше как да ме спасят, отговорът нямаше как да падне от небето. Предполагам едиснтвеното спасение за мен щеше да бъде революция в душата ми, нещо, за което бях твърде слаба. Но вече нямаше смисъл да мисля за това – аз бях мъртва. Гледах безжизненото ми тяло часове наред, може би беше стряскащо, но и малко успокояващо. Когато стигнахме до гробищата заваля. Беше порой, светкавиците озаряваха небето, гръмотевиците сякаш се опитваха да разтуптят мъртвото ми сърце. Капките минаваха през душата ми, но ги усещах, леко ме гъделичкаха. Това сигурно беше някакво приветствие, някой знаеше, че преди ноември обожавах бурите.

Започнаха да спускат тялото ми в гроба, не беше останал човек без сълзи на очи, само баща ми стоеше сериозен с черните очила, но си личеше, че плаче. Замислих се колко много пропуснах от живота, но пък и колко много видях. Аз бях като самите облачета. И там, до дървото над гроба ми имаше врата. Бяла стъклена врата, озарена с ангелска светлина. Бях любопитна. Приближих се и леко я притворих. Какво ли имаше зад нея?

Аз вече и в скайп ти казах
Радвам се много, че начина ти на мислене се е промени и си осъзнала доста важни неща, които досега не си успявала да видиш, поради незнайни причини.
Героинята ти наистина расте, надявам се че и писателката също

Много добре описваш обставновката. Това, че ни вкарваш в главите на участниците в действието, е страхотен похват, използван умело при това - раздвижва картината и монологът се лее гладко. А краят е точно какъвто трябва да бъде - отворен и подтиква читателя да продължи историята в главата си.

Браво!

Много е интересно.. Винаги съм се интересувала от духове и какво става след като умреш...Много ми хареса и отворения край

Много ви благодаря <3
Радвам се, че има хора, които четат нещата ми

Страшно е... смъртта винаги ми е било интересно нещо, а тва беше просто върха. брао :]

Ania написа:

Много ви благодаря <3
Радвам се, че има хора, които четат нещата ми

Някои хора, вече сме ти фенове <3, и ще сме още по-големи ако поразведриш малко
Но ти си знаеш най-добре, надявам се скоро да откриеш душевната си хармония и да почнеш да пишеш по слънчеви неща като теб

Аняя това също беше адски красиво

Благодаряяяя

Няма какво да разведряваш, това си е твърде весело.
В някои неща няма никаква логика, но точно защото е шантаво, е толкова интересно.
Мен ми харесва - зарибяващо е. xD