Не усети как застреля тишината с огнена стрела, как разби и последната мечта. Как във вятъра се криех, очите си затварях, тебе обожавах, здрав разум не остана. Мелодията на твоята игра и чувствата от моя страна, нищо не остана освен тихата самота.
В смисъла се губя на единствените дни, които някога бяха една безкрайност.
Черният изгрев заслепява моята Луна и дава ужас на моите деца. Страх и Самота падат за мен, бият се с мен, остават зад мен. Усещам, че всичко е лъжа в едната глупава реалност, че всичко е истината в твоите лъжи. Аз съм пак сама, единствена и неповторима на трона от бодливи тръни. Рози в моите коси и кални лилии запушващи вашите усти. Мълчете, аз говоря сега. Плачете, каквото искам е веднага.
Някъде, някога. Аз, ти, ние и всички останали. Тук, утре, вчера, но никога днес. Летя по-високо от преди. Виждам света през вашите очи. Мисля за себе си сега, отвори се за мен Златната врата!
Каквото искате мислете, аз съм това, което исках да бъда. Не ме харесвайте, даже ме мразете - обичам вашите чувства, каквито и да са те.
Псувайте ме, но поне в очите. Имате силата да ме мразите, но не и смелостта да ми го кажете. Деца! Деца! Не харесвам как мислите, нито как живеете, казвам ви го в очите, а вие сте мразели лицемерите. Търсите изгода във всеки. След като вече нямам какво да ви дам според вас, вие си заминахте, но не достойно, а пълзейки и целите оцапани с истина и срам. Това сте вие в моите очи.
Аз просто ще седна на някой облак, ще запея моята песен, а след това...тишината ще бъде разбита.
