Трябваше да бъда най-прекрасната за теб, единствената и неповторимата. Трябваше да ме гледаш така, както гледаше нея, трябваше аз да съм сгушена вечер в теб, а не тя.
Глупава есен, всичко развали. Като никой път (хаха) седях и смучех жадно от цигарата, сякаш не бях опитвала, сякаш беше нещо ново и измислено за младите ми очи. Може да бях малка, но все пак обичах – обичах цигарите, обичах и водката, а за лешници да не говорим. Защо ви споделям това ли? Ами има връзка с историята, така че просто го помнете. Та, до къде бях стигнала? А, да...цигарата. Седях си тихо и кротко на терасата, и слушах мили песни от рода на “I love playin’ with fire” и “ Bad Reputation”, не че ви интересуват музикалните ми предпочитания, но правя неплатена реклама на групата(, а може и платена. Накрая сама ще си платя). Интересното в случая беше, че видях едно момче в автобуса. Не е като да си мисля за всеки в автобуса, не! Никога не мисля за гнусните дядовци, които са решили да не благоволят да се изкъпят днес или вчера, а за оня ден да не говорим! Не мисля и за бабите, които винаги държат да им направя място. Ами и мен ме болят краката, бе жена! Не мисля и за шофьора дет’ не мисли дали вози хора, животни или чувал с картофи. Както се казваше в един виц „К’вот се качи, туй возя” – очарователно! За кондукторката (билетопродавачка, де) да говоря ли изобщо? С размерите на Grand Moll, ти се кара на теб, че си пълен и тя не можела да мине, горката женица. Но той просто съществуваше в автобуса много по-красиво от останалите. По възможно най-милия начин го зяпах четиредесет и седем минути, докато той не реши, че иска да слезе. „Глупак!” помислих си, но какво толкова, моята спирка беше отминала преди десет минути. Докато кроях великите си планове как по-точно да засека очарователния пич в автобуса отново, някъде в далечината някой ме видял. Решил да доприпка до мен с невероятна скорост и да ме събори на земята:
- Мама каза да се прибираш веднага!
- Ама, ти как..как стигна до тук?!?
- Проследих те в автобуса.
- Оф, ти ли беше онова ревящото, дет’ загубило мама и тати и нямало парички?
- Ти ме научи на този номер.
- Аз съм велика. Какво иска Мария сега?
- Кой?
- Майка ти!
- Ама тя е и твоя майка.
- Сериозно? Не се бях замисляла над това. Какво иска?
- Да се прибереш.
Изгледах малката Ива злобно, хванах я за ръка и обратно към вкъщи.
Бла-бла-бла, лекция –лекция, безотговорност, мързел, все едно и също. Накратко ви разказах разговора с Мария (не съм свикнала да й казвам „мамо”). Жената ме родила на 16 и решила, че е твърде млада за да й казват „мамо”, ама хич не е била млада, за да роди. Все тая, поредната глупава есен.
Зима! Мразя и нея, студено е, аз съм топлокръвно същество. Тъй де, запознах се с пича от автобуса, говорихме, разменихме телефони, скайп, адреси, досиета и всичко, за което се сетите. Той ми правеше някакви намеци, но зимата просто не беше моят сезон. Предпочитах да се лекувам вкъщи с най-доброто лекарство – чай с водка! Ивка, реши да го вкуса, лошото е, че й хареса, но колко му че водката да се харесва на седем годишната ти сестричка. Тъй де, писахме си дълго, дълго време, аз все го режех грубо, накрая той спря да ми пише, спряхме да се засичаме в автобуса. Може би трябваше да ми пука, а то беше така. Странно, на мен не ми пука за никой, но в това момче имаше нещо, имаше нещо светло и приветливо. Той беше пълната противоположност на мен – мил, добър, обичащ живота и не до толкова водката. Но пък и двамата обичахме лешници, за това се редувахме кой кога да взима и да ядем в автобуса. Не беше ли странно, мислех само за него, сънувах го, ИСКАХ ГО! Но нямаше как, моята злобна персона го беше уплашила. Беше ме премахнал от скайпа си и не можех да му пиша, да му се извиня, явно беше сменил автобуса, исках да ида до тях, но щеше да е жалка гледка.
Пролет – дръвчетата цъфнаха, птичките запяха, всички бяха влюбени, а аз смених чая с водка, само с водка. Сашо (момчето от автобуса) реши, че иска да ми пише. От дума на дума, той си бил хванал приятелка?!?!? Моля?! Не-не-не-не, без такива! Как, ама защо? А, да, аз го бях изгонила, все тая. Не, не беше все тая, но обичам да си втълпявам, че всичко е все тая. Бил влюбен ( и той), много я обичал, не знам си какво, била прекрасна, единствена, неповторима, а ако ми беше казал още нещо, щеше да е със счупен нос. Глупава Съдба, колко гадно ме отряза. Налагаше ми се всяка вечер да слушам как били на разходка, как той й подарил плюшена играчка, как още хиляда неща, които ме изнервяха. Красота! Прелест! Увеличих водката двойно. Лошото е, че пак се засичахме в автобуса и се налагаше да слушам това и на живо. Той и глупавите му влюбени очи, които разбира се, не бяха влюбени в мен. Как изобщо бях решила, че той може да ме забележи, как изобщо ме беше забелязал преди сезон и половина. Защо тогава отказах? Колко глупава бях всъщност? Много! Ето толкова. Много-много! Мария видя, че ми има нещо и ми предложи уиски, веднага я отрязах – мразя уиски. Просто исках да дойде лятото и да спра да го виждам всеки ден. Вече не си взимахме лешници.
Лято – да, да, мамка му, да! И него го мразя, но е доста приемливо. Ммм, студен чай с водка! Ще пропусна всичко и минавам към важното, съдя по себе си и знам, че мразим задълбочаването, ненужните приказки и глупавите подробности. Със Сашо бяхме заедно. Някак си се промених, станах малко по-мила и да не повярва човек – аз се усмихвах! Животът ми беше цветен, намалих водката заради него, както и цигарите, но ги заместих с лешници! Все още си спомням как се разхождахме из Морската градина във Варна, държеше ме за ръка, а аз просто се усмихвах и исках да те целувам постоянно. В онзи невероятно топъл ден, когато започна да вали. Всички се криеха под дърветата и ни сочеха с пръст, казваха ни да се скрием, защото сме щели да се разболеем, но нас нас ни харесваше да бягаме под дъжда, хванати за ръце, да мечтаем, да сме заедно, да бъдем, да сме щастливи. Вече не търсех красивите, искащи очи, те бяха там и ме гледаха постоянно, аз бях всичко за тях, целият свят, всяка звезда на небето, всеки лъч на слънцето. Все се чудех от къде да си купя криле, за да стигна небето, но ги открих. Ти беше моите ангелски криле, ти ме взе и отлетя високо, стигнах всяко облаче с теб. Играехме на криеница в детството от спомени и красота. Очарователно! Прелестно! Наистина, без капчица ирония, без доза сарказъм, всичко беше перфектно. Исках да е така завинаги, вечно да сме актьори в този филм „По стъпките на лятото”, хората да ни завиждат за силната любов, да ни съдят за всяка усмивка и да се радват на капката надежда, която им даваме. Ние просто се обичахме, просто искахме да бъдем заедно, без никой, само аз и ти, единствени, завинаги.
Сега след четиредесет години си спомням за това лято с усмивка, радвам се, че съм го изживяла с теб, а не с друг. Но повече се радвам на друго – аз все още, всяка сутрин се будя до теб. Имаме три прекрасни деца, пет внука и сме в очакване на шести. Имаме онова голямо семейство, за което мечтаехме като малки. А помниш ли как ни казваха, че това е детска любов и просто ще отмине? Не стана така, тя се засили, не слязохме от облаците. Скарахме се само един път и то беше за това, какъв цвят да бъде детската стая – ти държеше на синьо, аз си исках розовото. Добре, че се родиха близнаци (момче и момиче), че половината стая беше синя, а другата розова. Все още живеем в спомените, макар и да са реалност, но да изглеждат твърде красиви, за да ги разбираме така. Всяка стъпка беше лято, всяко вдишване – нашият живот, всеки момент – просто щастие. Обичам те!
