Беше в навечерието на тридесет и първи октомври. Tова беше денят, когато никой не разбираше кой стои зад маската, това беше спасението за някои хора, или по точно създания.
В гората, точно до реката, беше запален огън. Недейте да си представяте нещо малко, не, това беше величествено, това беше истинска сила, дори светкавиците на Перун не биха предизвикали нещо толкова божествено, а Сварожич би завидял за тази мощ на пламъците, които не той е създал. Но всичко това не би било толкова красиво ако не бяха те, те, те! Самодивите. Извиваха своите тела и пееха красиви песни. Лицата им, осветени от лунната светлина, а очите затворени, усещащи трепетите по цялото си тяло. Ах, тези трепети, човек би живял три живота, за да ги усети веднъж, но Те трябваше само да танцуват и телата им се гърчеха от удоволствието. Косите им като житен клас на полята, огрени от лятното слънце, жарко и горещо, изпепеляващо. И тогава те заедно, сестри в бели премени, песен запяха и всичко утихна. Всички светове замряха и Прав, и Яв, и Нав слушаха в захлас песните им :
” да видиш каквой е хубаво:
ката ден с игри, с цигулки,
ката ден хоро играйми,
ката ден ядем и пием.”
Единствено Биляна, самодива тъмнокоса, седеше на поляната и търсеше своята златна билка. Тя от сестрите си се отличаваше с доброта, никога никому навредила, тя помагаше, овчарите хванати в плен освобождаваше, стадата разпилени събираше, а момите у дома им връщаше. Биляна – стройна бреза, повелителка на билките, най-силна сред всичките. Хиляди пъти заслужила отритване, но без нея всички биха умрели, без нейните познания над растенията, без нежните й ръце, леуващи най-дълбоки рани, следи от отровни стрели, дори чумата, поразила посестримите й преди векове не била по-силна от Биляна.
- Биляно, ела на хорото да се хванеш, цяла нощ да играем – извика сестра й Магда – остави тези билки за една вечер, позабавлявай се с нас.
- Не мога, сестро, знаеш. Аз излизам от Змейково не хора да танцувам, не по жар да вървя, а при хората да ида, да помогна, да ги науча какви са.
- Ох, Биляно малка, сестрице нежна, като брезичка ще те счупят тези хора някой ден. Те не бива да разбират каква си ти.
- Но защо? Преди проблеми не са имали с това - кукерите с танци ме посрещаха, момите носеха менците с вода, а децата около мен танцуваха, никому проблем не бях.
- Сестрице, малка си още ти, не виждаш! Езичници всички са станали, ние сме за тях легенда, просто мит, приказка за лека нощ, идваща от старите дни.
- За това, Магда, уча ги хората от години. Уча навиците и празниците им, за това, сестро, не излизам на Сирни заговезни с кукерите да танцувам, а с езичния празник на Всичките светии се сливам сред тълпата.
- Разкажи ми какво е. Какво правят хората, как танцуват, какво пеят, за да чуе Перун техните молитви.
- Нищо, сестрице, нищо те не пеят. Облечени като нас се разхождат цяла нощ и в малка кошничка събират невиждани неща – цветове, които не би си представила. Преди години едно детенце ми даде да опитам от неговата кошничка каквото си поискам, а аз взех най-цветното. Шумтеше като заек в храст, сестрице, даже се стреснах, но детето се засмя и го разтвори. Каза ми „яж” и аз отхапах кубче, толкова голямо, колкото камъче. Сладко, сестрице, но не по-сладко от наще песни, вкусно, но не по-вкусно от на Ирина гозбите. Танци нямат. Видях ги веднъж, пуснаха от висока машина някакви звуци – това била тяхната музика – всички започнаха да подскачат на едно място и само това. Няма танци, сестро, замряло е аз знам, но искам да съм сред тях дорде съм жива, дорде те са живи.
- Върви, Биляно, но се върни преди изгрев, че Змейково затваря вратите си при трети петли, а ако не успееш, то знаеш...
- Чак март месец на Благовец.
Биляна взела своята плетена кошница пълна с билки и тръгнала към града. Помнела пътя, помнела малкото селце, което е било преди векове, помнела скромните жени, седящи в дворовете си с хурка в ръце, чакащи мъжете си да се приберат от нивата. Помнела децата и техните дървени мечове, как играели на войници и мечтаели да бъдат войни, а момиченцата с китки в косите тропали с краченца на хорото, хванали за ръце всяка своята приятелка. Това селце било град, светлините от свещи били заменени с лампи, момченцата били със светещи мечове, а момиченцата с корони в косите и дълги рокли. Нищо не било като преди, нищо не било останало от скромния живот на някогашния народ.
Вървяща по главната улица, Биляна оглеждала града с любопитство, искало й се да спре някого и да разпитва за всичко, но знаела, че ще я помислят за луда. Докато се опитвала да разбере как свети лампата усетила, че нещо я дърпа за полата. Малко момиченце с криле на гърба:
- Како, ти каква си – попитало то
- Самодива, дете, самодива от гората, която е дошла да излекува всяка болка на света.
- Аз те помня! Ти даде на мама миналата година онази трева, която тя си правеше на чай и оздравя. Лекарите казваха, че ще умре, но ти я излекува!
Тогава детенцето прегърнало силно Биляна, а тя си мислела как ще разказва на сестрите си за това. След като детето си тръгнало, тя продължила по своя път, но нещо я притеснило – чула стъпки зад гърба си, стъпки, които я следвали още от гората. Забързала, а после започнала да бяга с все сили. Бягала, за да се спаси, усещала злото зад себе си да я следва. Забързана и немислеща за нищо се блъснала в някого. Паднала на земята и останала така уплашена.
- Хей, добре ли си? – попитал някой с дълбок, мъжки глас
- Не ме наранявай.
- Няма, няма, само искам да се уверя, че си добре.
- Моля те, не казвай на никого, не ме наранявай, моля те – уплашено криела лицето си.
Две ръце я хванали и изправили на крака. След минута треперене, махнала ръцете от лицето си и погледнала – мургав мъж, висок с тъмна коса, а очите му от катран. Толкова груба външност с толкова миловидна усмивка никъде не била виждала.
- Кой иска да те нарани? Какво има?
- Никой! Нищо. Добре съм си така, страннико.
- Ти какво си?
- Човек съм, как какво съм? – още по-уплашена изкрещяла тя
- Да, да, това е ясно, но костюмът ти...приличаш на самодива.
- А, да, костюмът – самодива съм от гората?
- Красиво.
Биляна се огледала и забелязала, че Луната се е скрила зад короните на най-ниските дървета.
- Кога ще запеят петлите?
- Моля?
- Петлите кога запяват?
- А, да, самодивите не познават часовника? След десет минути.
- Бързам, трябва да бързам, ще затворят портите.
Осъзнала колко много е казала за себе си, хукнала обратно към гората. След минута бягане, усетила, че някой бяга до нея. Той.
- Какво правиш, не бива да си тук. Сестрите ми ако те видят ще те убият.
- Да, май заради това съм тук. Уплашена си, не искам да те оставям сама. Ще те изпратя до вас и готово. Аз съм Светослав.
- Биляна.
- Приятно ми е да се запознаем. Сега стига си бягала.
Двамата се спрели и той я хванал за ръка. Тя го повела към гората, макар и да знаела какво го очаква. Внезапно усетила, че той не е просто някой, той бил нещо повече за нея. Струвало й се невъзможно да изпита нещо такова толкова бързо, та нямало и падания на три есенни листа от както се бяха запознали.
- Явно и ти го усещаш. – казал той
- Кое?
- Това между нас. Сякаш се знаем от друг живот, някога преди сме били влюбени, нали?
- Говориш като нас.
- Кои вас?
- Самодивите...човек ли си, кажи ми!
- Човек съм. А ти?
- Не съм, бягай, спаси се. Сестрите ми ще те убият.
- Говориш глупости, мина вечерта, не ме лъжи.
- Светославе, знам те от малко, но те чувствам, не знам как, но си мой от векове – знам го! Светлината ти не бива да изгасне, зарад’ моята глупост.
Вече били в гората, когато стъпките пак се чули зад тях. Светослав се обърнал и с тих глас попитал
- Това ли е сестра ти?
Биляна сресната погледнала назад и в миг студът я пронизал.
- Бягай! Това са Веди, те зло причиняват на човека, а не искат теб.
- Умна си, Биляно – изкрещяло създанието зад тях – Чернобог те иска за своя невяста, ела с нас или убиваме сестрите ти!
Светослав попитал Биляана, сякаш за последно, дали е вярно, че е самодива истинска, а тя само кимнала с глава. Тогава той се навел и взел най-близката тояга, която насочил към Ведата:
- А сега ти бягай, за да не ти причиня аз зло! Кажи на Чернобог, че Биляна е вече чужда невяста, а нейният мъж е готов на война, за да остане нейното сърце чисто.
Ведата надала писъци на орлица и изчезнала в мрака, който обгръщал гората.
Биляна слисана гледала Светослав. Той рискувал живота си за нея. Хванала го за ръка и побегнали из горите, когато от далечината се чули първите петли.
Не били изминали много, когато от дърветата започнали да излизат сенки.
- Не им отговаряй, не и точно, инак ще умреш – казала Биляна – това са Морите, биха направили всичко, за да те отнемат от ръцете ми.
- Да, чувал съм за тях. Няма страшно, любима, ще се избягаме и от тях. Ти води, а аз ще те пазя.
Когато наближили сенките ги обгърнал студ, мъртвешки студ. Морите крещели и се опитвали да драскат по кожите им, а Светослав силно обгърнал Биляна се опитвал да я спаси от ноктите на Морите. Бягали, бягали, но сенките сякаш ставали все повече и по-силни от тях. Тогава Биляна се спряла и просто целунала Светослав. След минута около тях било тихо, нямало спомен от сенките:
- Морите мразят любовта – казала Биляна.
- Но щом го усещат те, значи не е лъжа, не е измама, че това между нас...
- Че не сънуваме, не е лъжа. Истина е, но не знам защо и как.
- Просто бягай, пропусна вторите петли.
След още дълго бягане се усетил силен вятър. Вече били толкова близо, но насрещният им вятър пречел на всяка стъпка.
- Не, много е студено за тях... – прошепнала Биляна
- За кого?
- За Лесниците.
- Кое?
- Лесниците! Облечи си якето наопкаи и си размени обувките, веднага!
- Моля?
- Спри с това, ако искаш да живееш си смени обувките!
Когато направил това, което тя му казала, вятърът утихнал.
Продължили да бягат с все сили, но Биляна усещала, че закъснява. Минутите били най-скъпото й нещо, всеки дъх означавал, че времето й отминава и може да не се върне в Змейково.
Видяла сестрите си една по една да влизат през вратите за дома си и изкрещяла:
- Моля ви сестрици, чакайте!
- Биляно, какво ти се е случило, кой е този?
- Това е човек, спаси ме от пратениците на Чернобог, който иска да ме вземе.
- Но никой не може да победи Чернобог, Биляно, какви ги говориш?
- Светослав може, любовта може.
- Каква ти любов, побърка ли се, сестрица? Та ти го знаеш от часове, не може любов да има.
- Може – каза Светослав – когато живота си за нея бих дал, а душата си на Дявола продал, за да бъде тя щастлива, да бъде тъй спокойна, че злото няма да я сполети. Любов е не силно казано, а меко. Аз наистина в самодива влюбих се, но не заради вашата красота известна на света, а зарад’ нейната душа, която в животът ми е светлина, от която имах нужда, за да не умра.
- А ти, човек, би ли дошъл в Змейково, завинаги би ли останал там? – попита го Магда – никога да не видиш семейството си, приятелите ти да останат спомен, целият ти свят да смениш, за нещото което наричате любов.
- Бих и ще го направя, стига да ми позволите тез’ врати грамадни да премина. Не ще оставя аз Биляна сама, като да оставя цвете само в полето, сред плевели, които да изсмучат целият му живот.
- Тогава побързайте, вратите се затварят.
Хвана Магда Биляна за ръката, а Биляна – Светослав и тъй на бегом те прага минали и зад вратите се изгубили.
Никой не видя вече Биляна. Тя не премина прага на вратата от страх Чернобог да не я вземе. Светослав един от тях стана, той работен им помагал, къщите им строял, дърветата сечал и тъй останал единствен човек, който Змейково видял.
В човешкия свят друго се говорело – Светослав бил изяден от диви животни, бурята в гората го била отнесла, а може би просто е заминал. Единственото, което хората видели била стройната бреза, издигаща се в гората чак до небесата, а около нея увити рози с бодили остри като нож, които пазели брезата, някой да не й скърши снагата, да не одраска нежната кора, да не скъса зелените листа. Само върху таз бреза падала светлина – Слънцето денем топлело я, а Луната нощем пазела я. Така тръгнала легендата сред хората, за самодивата, която в човек се влюбила и отвела в своите земи, но никой не предположил, че това Биляна и Светослав били.
