Миша – или как адът е по-приемлив от реалността

Миша беше едно наистина прекрасно момиче. Косата й беше черна, макар и тя да държеше силно на това, че е тъмно кестенява. Зелените й очи изпъкваха на фона на бледата й кожа. Висока, стройна и слаба. Всъщност беше прекалено слаба, тъй като преди две години и бяха поставили диагнозата Анорексия Невроза. На крехката й възраст от петнадесет години тя отказваше да яде каквото и да било, само понякога задоволяваше тялото си с малко портокал. Ако случайно хапнеше нещо повече, бягаше бързо към тоалетната и повръщаше, докато не усетеше стомашните киселини в устата си. Не е като да не се харесваше, напротив, нямаше никакви проблеми, докато не влезе в гимназията. Там Адът й почука на вратата. Всеки ден тя търпеше подигравките на съучениците си. Всеки ден чуваше зад гърба си „Гадна свиня”, „Плашило”, „Дори за реклама на понички не ставаш” и много други, за които ми е болно да ви разкажа. След месец гладуване разликата в теглото й бе достатъчно видима, за да си помисли тя, че другите ще започнат да я харесват, че всичко ще се промени и тя най-сетне ще си намери приятели, но не. Единственото, което се промени бяха обидите, те се превърнаха в „Гнусен скелет” и „Шибана анорексичка”. След това дойде едногодишният период на депресия, а тя постепенно започна да се пооправя. Уж. През цялото това време беше набрала толкова гняв в себе си... От мило и добро момиче се беше превърнала в чудовище, което мсилеше само за отмъщението си, което живееше за него, да бъдем по-точни. Тя беше онзи мрак, заради който ни е страх да погледнем вечер под леглото си, тя беше сенките, които си мислим, че виждаме късно вечер, когато вървим сами по улицата. Тя беше всички страхове на хората взети в едно, сложени в тялото на едно мършаво момиче, забравило себе си някъде по пътя на мечтите. Когато осъзна, че е достатъчно силна, за да си върне цялата болка на другите...реши да действа. Те трябваше да усетят това, което тя усещаше. Трябваше да се страхуват за живота си, както тя се страхуваше. Трябваше да се молят на нещо (за препоръчване на нея) за милост. Представете си как тя цели две години събираше списък на хората, които я изтезаваха психически, а понякога и физически. Събра адресите им, телефоните, страховете и мечтите им. Имаше перфектния план за отмъщение, а хората не бяха кой знае колко много, по-точно, щеше да ги убие всичките преди да я хванат.

Понеделник сутрин, време за училище, а нашата Миша нямаше намерение да става от леглото си.
- Михаела, ставай! Пак ще закъснееш за училище – каза мило майка й, когато влезе в стаята
- Все тая – отвърна Миша с онзи дрезгав, сутрешен глас.
- Хайде, моля те, стани.
- Махай се!
- Наистина, стани, миличка.
- Ще спреш ли да ми говориш като на бавноразвиваща се?
- Но аз не ти...
- Да или не?
- Ще престана.
- Добре. Сложи малко кафе да се вари.
- От половин час има готово
- Ами сложи го да се стопли тогава! Не пия студено кафе.

Когато майка й излезе от стаята, Миша изчака около минута преди да отвори тайното си тайно шкафче, в което държеше тайната си тайна тетрадка. В нея бяха изписани трите основни имена, а срещу тях страхове и фобии. Досетихте се? След като ги разгледя, тя си прошепна толкова тихо, че едвам се чу „Само да дойде денят...”.
Изми си зъбите, старателно, че и без това бяха развалени покрай повръщането, облече широките си дрехи, които закриваха омършавялото й тяло и отиде да закусва с кафе.
- Миша, днес заминавам. – каза майка й, докато слагаше захар в кафето.
- О, верно? Къде?
- На почивка. Не знам колко време няма да ме има – седмица-две?
- Хайде да са две.
- Знам, че искаш да се отървеш от мен, но разбери ме, че...
- Не искам да се отърва от теб! Кой ще ми готви?! Просто искам да си починеш.
- Добре. Ще се справиш ли сама за две седмици?
- Ам’ ч’ ти как мислиш?
- Радвам се. Благодаря ти.
- Аз ще ти благодаря като ми дадеш кафето.

Явно днес е беше денят. Денят на Страшния съд за един от онзи списък.

В седем и половина сутринта пред училище може да е много по-оживено от колкото си мислите. Навсякъде има ученици, пушещи първата цигара за деня и държащи третото кафе. Всички си говореха за уикенда и как е минал, кой с кого е спал и на кого какво се случило след дозата LSD, но малцина говореха за MDMA. Миша беше една от малкото, които просто влизаха в училище и сядаха на стола си, чакайки денят да свърши.Седем часа на място, което не харесваш, минаваха толкова бавно, че би ти се приискало да застанеш до красивата розова стена и да започнеш да си блъскаш главата в нея, докато не останат червени петна. И тогава някъде из мечтите си Миша чу това, което искаше – последния звънец. О, красота. Тя отново отвори малката си тайна тетрадка и провери първото име – Сиана. О, тъпата Сиана, която беше пуснала слух, че наша Миша била проститутка и отслабнала благодарение на наркотици и безразборен секс. Не беше вярно! Миша беше девствена, дори на седемнадесет.
- Сиана, изчакай, искам да говоря с теб – изкрещя Миша през коридора.
- Какво искаш?
- Ами, след като се върнах от болницата всичко ми изглежда ново. Исках да се опитам да оправя отношенията ни и ...ела в нас довечера на женско парти.
- Само ние двете ли?
- Не, разбира се. Доведи Лил и Полито – това бяха следващите две имена.
- Ами майка ти?
- Нея я няма за около две седмици, но виж - оставила е много алкохол вкъщи.
- Прекрасно. Как се разбираме за музиката?
- О, оня ден си купих новия албум на Мейдън.
- Слушаш Мейдън? Прелестно, аз може да докарам дискографията на Ac/Dc.
- Значи няма за какво да се притесняваме. Оставям на теб да кажеш на Лил и Поли за това.
- Разбира се.
- Осем часа в нас?
- До тогава.

Хохохо, какво ги чакаше. Лил и Полито бяха вечните дружки на Сиана. Тя беше като лидерът на компанията и ги стресираше по всевъзможни начини. Те двечките бяха принтирали снимки на Миша с надпис „Тъпа Курва” и ги бяха разлепили из цялото училище. Тъпи, гадни пачаври. Ако знаеха какво ги чака...

Така стана осем часът. Миша беше оправила цялата къща, сякаш нещо важно щеше да се случва. Масата беше наредена като за Английската кралица, храната беше по-хубава от тази на сватбата на Принц Чарлз, а музиката по-добра от фестивалът на Sonisphere. Всичко беше перфектно. В осем и десет се чу звънецът, нещо в Миша потръпна, сякаш звънеше Дядо Коледа, но всъщност и това едвам описва емоцията, която изпита.
- Здравейте.
- Здрасти – казаха трите в един глас. Бяха като роботи.
- Влизайте, настанявайте се, представете си, че сте у дома си.
- Значи мога да се разхождам гола? – попита Лил
- Не, тъпачке – отвърна й Сиана – Миша е просто любезна.

Седнаха на масата, наядоха се, пуснаха си малко музика и танцуваха като за последно (поне някои от тях), пуснаха си няколко филма, а към 4 през нощта вече им се доспа. Всички се очудиха, когато Миша ги сложи да спят в отделни стаи, но не се противиха дълго, най-вече след лекцията, че е оправила стаите като за техните вкусове. Как да откаже човек? Всички заспаха, освен Миша, която си допушваше цигарата в кухнята. След около половин час тя стана от дивана и се запъти към кухненския плот. От единия шкаф изкара наистина красив нож, който беше подарен на баща й по случай нещо, което тя не помнеше. Този нож рядко се изкарваше, тъй като навяваше спомени как ги е изоставил преди години и това е било единственото нещо, което е оставил. Миша се запъти към спалнята на майка си, където спеше Лил. Беше се излегнала по гръб на цялото двуместно легло, което всъщност можеше да побере четирима души. Тогава Миша хвана здраво ножа и го заби право в сърцето й. Сякаш не искаше тя да усеща много болка, тъй като не я беше наранила толкова много, но беше достатъчно, за да усети кръвта й. Лил се затресе на леглото за части от секундата и после всичко затихна, единственият шум в стаята беше от дишането на Миша и изтичащата кръв на Лил. Миша седя до нея около минута и тихо прошепна молитва за спасение на душата на починалата - Лил беше едиснтвената, която получи такава. Дойде редът на Поли. Ах, тази Поли. Вечно си мълчеше, рядко обелваше дума, но беше такава двулична кучка, че заслужаваше да бъде събудена, че да усети болката. Така и стана. Миша я побутна по рамото и каза:
- Лил е убита с този нож – и Миша й показа окървавеното острие.
- Господи, кой би посмял да го направи?
- Аз. Хах...
Тогава Полито усети пробождане в корема си. Започна да крещи, а Миша й запуши устата с одеалото, което заглуши виковете до бегли стенания. Наръга я още един път с ножа, после още около седемдесет преди да умре, а след това още тридесет. Миша беше сигурна, че е изпитала оргазъм, но не можеше да го потвърди на сто процента. През цялото време й крещеше „Die, die, die my darling”, което се оказа песен на любимата група на Полито – Metallica. След като се изгаври достатъчно с трупа на Полито, Миша се запъти към собствената си стая, където несъбудена от виковете спеше Сиана. Тя нямаше да бъде просто наръгана с нож, о не. Тя щеше да бъде измъчвана дълго време, да речем две седмици? Миша й би инжекция с приспивателно, което можеше да приспи кон за един месец и я премести в килера, завърза я добре и отиде да приготви закуската. Закуска в пет часа сутринта? Ами, не е лесно да разфасоваш човек, не мислите ли?
Миша се върна в кухнята заедно с двата трупа, изкара секирата от друго шкафче и просто започна да реже. Не е като да й беше гадно или да се чувстваше виновна, не, тя режеше с мисълта, че това е хубаво, че лошите хора трябва да си заминат от Земята и да се приберат в Ада. Към осем вече имаше три торби с обезкостено месо и две сърчица, които мислеше да приготви за обяд. Въпросът за органите, кожата и костите беше лесно решен – кучетата пред блока плюс ситно нарязани останки. Кой би разбрал, че са човешки, освен никой?
Миша слезе пред входа си и извика кучетата, които дойдоха веднага. Изсипа им торбичка с месо и кости и те веднага я нападнаха. Тя видя, че след три минути няма и помен от сипаното, за това им сложи още. И това беше изядено. В същото време от входа изезе една нейна съседка:
- Какво добро момиче си, храниш животинките. Бог ще те благослови, моето дете.
- Не го правя за благословията, а за да бъдат и те щастливи, да вкусят човещината.
Щом се качи обратно в апартамента осъзна, че всичко е в кръв и трябва да разтреби. Що за домакиня би оставила къщата си в подобно състояние? Сложи си гумените ръкавици, взе малко белина и започна да чисти апартамента. До вечерта всичко беше както преди. Нямаше петна, нямаше следи, а чаршафите бяха нарязани на дребно и изгорени в печката. Към девет вечерта се чу шум от килера. Миша отиде да провери какво става.
- Добро утро, Сианче.
- Какво правя тук?
- Седиш завързана в килера ми, разбира се.
- Моля?
- Казах, че седиш...
- Да, чух, но защо?
- Защото си гадна кучка и заслужаваш да умреш?
- Ще ме убиеш?
- Не, не сега. Ще ти се прииска, ще ме молиш, но няма да го направя. Гладна ли си?
- Ти да не си добрият похитител?
- Искаш ли да ядеш или не?
- Искам.

Сиана получи пет палачинки с плънка от кайма. Наистина вкусна кайма, тя с право казваше, че приятелките й са сладки като захар, но щяха да минат няколко дни преди да разбере какво яде всъщност.
- Сега, мила Сиана, е време да спиш.
- Колко е часът?
- Десет и половина вечерта.
- Спала съм цял ден?
- Разбира се, с такава доза приспивателни очаквах да спиш няколко дни.
- Но сега не ми се спи.
- Ще спиш!
- Не, няма.
- Не искаш да ставам лоша.
- Колко по-лоша от това?
- Ох...обичаш ли паяци?
- Не, мразя ги – потрепна Сиана.
- Именно, аз знам това. Казах ти, не ме ядосвай!
- Искам да изляза – започна да крещи Сиана с цяло гърло.
Миша й зашлеви един шамар и излезе от килера. След две минути се върна с три буркана. Разбира се, Сиана помисли, че просто трябва да ги остави в килера при другите, но после забеляза, че нещо в бурканите мърда. Паяци. Миша разви капачките и ги остави на земята, че да може паяците сами да излязат и да полазят по Сиана. Тя започна да крещи с цяло гърло, при което получи кърпа, която да й запуши устата.
- Милите ми паячета – казваше Миша, докато връзваше кърпата – не искам да бъдете изядени от тази лоша кака.
Сиана се бунтуваше с все сила, но не успя да направи нищо по въпроса. Остана сама с паяците цяла вечер. Това беше един от най-големите й страхове. Те я лазеха, заплитаха се в косата й, за малко да вдиша един през носа си. Цяла вечер тя трепереше и плачеше, пак беше гладна, беше изяла само пет палачинки за целия ден, което звучи много, но не е. Опитваше се да крещи за помощ, но осъзна, че така остава без въздух и може да умре, а целта й беше да оцелее и да се спаси. Успя да изтърпи паяците, а след пет часа с тях спря да плаче, не за друго, просто очите й бяха пресъхнали.
На сутринта Миша влезе в килера, някак си успя да събере всички паяци и каза на Сиана, че ще й махне превръзката ако бъде много тиха, при което заложничката покорно кимна с глава.
- Нося ти сок.
- Благодаря, но защо се грижиш за мен?
- Защото не съм толкова гадна като теб, че да те карам да гладуваш, а и имаме месо за ядене.
Сиана опита от сока и разбра, че е нещо като фреш от месо.
- Какво по дяволите е това?
- Ако го изпиеш цялото ще ти дам и вечеря, ако ли не, ще гладуваш няколко дни.
Поставен така, въпросът изглеждаше не толкова сложен и Сиана изпи сока си на един дъх.
През следващите дни я чакаха мъчения, за които не бе си и помисляла. Миша сядеше върху нея, бавно пушейки цигарата си и след това я загасяше в тялото й. Ядеше върху нея, като се опитваше при всяко рязане с нож да й направи рана. Жигоса я на няколко места и изписа „аз съм гадна кучка” на гърдите й. В края на първата седмица Сиана беше останала само по бельо, недохранена и с рани по цялото си тяло. Всяка вечер при нея биваха пускани паяците, но тъй като вече беше свикнала с тях, Миша прибави и няколко червея, които лазеха по Сиана и стигаха до най-интимните й места. Когато Миша беше ядосана, взимаше един камшик и нагряваше металните му остриета до червено, а след това изливаше гнева си върху Сиана. След това винаги й предлагаше вечеря – палачинки с плънка, сок, баница с месо, лазаня, мусака – винаги ястия, които съдържаха месо в себе си. Вероятно заради егоизма си, Сиана попита за приятелките си чак след седмица.
- Ето ти да ядеш. Днес имаш пържоли.
- Какви са?
- Птеродактилски...каквито и да са, ще ядеш.
- Какво стана с Лил и Полито?
- О, ама ти се сети за тях. Браво! Добра приятелка си.
- Добре ли са?
- Да, сигурна съм, че са на по-добро място.
- Моля? – стресна се Сиана.
- Тоест, сигурна съм, че стомахът ти е по-добро място за живеене.
- Не разбирам...
- Месото, което ядеш, глупачето ми. Това са приятелките ти.
- Невъзможно!
- Знаех си, че ще искаш доказателство.

Миша се протегна и все от най-горния рафт два черепа и три пръстена.
- Т’ва познаваш ли го?
- О, Господи милостиви.
- Не, той не може да ти помогне сега. Опитай по-късно.
- Искаш да кажеш, че съм изяла приятелките си?
- Е, сега, не се надценявай. Не си ги изяла целите. Кучетата пред блока помогнаха, един бездомник също, а и аз хапнах малко. Много са вкусни.
- Божичко – Сиана вече беше обляна в сълзи.
- Бог е зает, мога ли да ти помогна?
- Защо? ЗАЩО ми го причиняваш?
- Казах ти, не съм чудовище като теб, че да те държа без храна.
- Предпочитам да не ям, отколкото да вечерям приятелките ми.
- Но ти и закусваше с тях...
- Божичко, не вярвам...
- Спри с тези религиозни възклицания, изнервящо е.
- Ти си луда!
- Благодаря, ти също. Сега лека нощ, дано не съм провалила прекрасната ни вечеря.
След петнадесет минути някой звънна на вратата. Беше майката на Миша, която се прибра седмица по-рано. Мамка му? Миша взе пистолета, който майка й държеше под леглото и отключи вратата.
- Мамо! Здрасти, как мина ваканцията?
- Прекрасно. Как мина твоето отърваване от мен?
- Невероятно – убих две момичета, а едно седи заключено в килера ми.
- Моля?
- Чао, мамо.
И Миша гръмна майка си в главата. И за нея каза молитва.

След това промени плана си. Взе домашния телефон и отиде пак в килера.
- Какъв беше онзи гръм? – попита уплашено Сиана.
- Гръмнах майка си в главата, защо?
- Какво си направила? Как посмя да гръмнеш...
- Дадох ти да изядеш приятелките си, мислиш ли, че не мога да гръмна майка си?
- Ти си побъркана.
- И аз те обичам. Сега тихо, ще говоря по телефона.

Миша се обади на полицията и им обясни, че някой е нахълтал у тях и е убил майка й, а нейна приятелка седи заклчена в килера. Две други са в торби във фризера и тя си няма никаква идея какво да прави, защото е много уплашена. След като затвори телефона, се обърна към Сиана и й каза:
- Какво искаш да направя?
- Гръмни ме!
- Защо?
- Не мога да живея с мисълта, че съм яла от приятелките си, не мога да живея със спомените от последната седмица, не мога да се съблека пред момче, заради белезите.
- Именно. Ще живееш така, до края на дните си. Лека нощ.

Миша залепи белжка на вратата на килера и се застреля в главата. Падна точно в краката на Сиана, което я стресира още повече я накара да крещи. Всички съседи чуха писъка, но никой не се нави да излезе от апартамента си, за да помогне. Полицията дойде чак след десет минути. Изведоха Сиана, откараха я в болницата. Там тя беше прегледана и заведена в психиатрична клиника, където прекара петнадесет години. Всяка вечер се будеше с ужасни кошмари, случилото се се връщаше в сънищата й като чакали, които я гонеха из гората, след това я захапваха и не я пускаха. Така и не успя да започне нормален живот.


Ден след самоубийството на Миша във вестниците бяха публикувани снимки, но само в интернет бяха постнати всичките бележки, които беше оставила. Върху майка й стоеше прилежно сгънат лист, на който пишеше „Вече се помолих за нея, не губете време и я погребете”. На хладилника имаше друга бележка „Синя торба – Лил (и за нея се помолих), зелена – Поли (дано гориш с мен в Ада, кучко)”, а на вратата на килера „Да, всичко, което ви казва е вярно. Дадох й да яде от приятелките си, жигосвах я, биех я, пусках паяци и червеи. Съжалявам, че заварвате апартамента в такова състояние, но нямах време да изчистя. По принцип домът ни е перфектен.”