Вижте какво...не искам да четете това освен ако нямате даденото желание, а може би и време. Не искам да ви отегчавам с поредната история от скучния ми животец, нито пък да ви карам да се прозявате. Прочетете ме само и единствено ако искате да ме усетите.
Беше през октомври, дъждовете бяха започнали. Реших, че моментът е перфектен за чаша чай и парче Тирамису, точно поради същата причина отидох в любимия ми ресторант, чието име ще запазя в тайна, тъй като не харесвам неплатените реклами. Влязох, но този път никой не ме посрещна както преди, всъщност нямаше никой в ресторанта, тъй че реших сама да си се обслужа. Три години като сервитьорка и две като барманка ме бяха научили как да правя чай (поне), а пък и без това само аз си знаех как да си поднеса едно истинско Тирамису ( тайната е в многото какао....ама наистина много!). Така си се озовах пред кафе машината, сипваща вряла вода в чайник, ех, тези чайничета винаги са ме подлудявали. Малки, сладки, побиращи перфектната доза вода за един наистина хубав чай. Не ставаше нито воднист, нито пък прекалено силен. Поставих си вътре обичайното пакетче (череша и ябълка), че да се запари поне малко докато си сервирам десерта. В кухнята беше празно. Къде ли се бяха запилели тея хора? Все тая, важното беше, че разположението на кухните рядко се различава с нещо кой знае какво, тъй че бях напълно наясно, че Тирамисуто ми е в трети хладилник, точно преди студената кухня. Взех си чинията, поставих си едно не особено скромно парче...добре де, две парчета и половина, поръсих обилно с какао и се запътих пак към залата.
[Дори да не вярвате това не е инструкция как да си сервирате сам когато няма персонал в заведението. Все пак, може да го изпозлвате някой ден, бих казала, че е много по приятно, тъй като усещаш, че сам си се постарал, а какво по-хубаво от това?]
Настаних се на моята си маса (пета), точно до прозореца с гръб към кухненската врата, подпрях си главата с лявата ръка, запалих цигара (след като усвоих изкуството на «Можете да си изкарате цигара, че даже да я запалите с една ръка» престанах да използвам лявата си ръка изобщо) вдишах, а след това се закашлях. Все си напомням, че пушенето не е дишане, колкото и да знам, че ако спра – умирам. Отпих от виното, което също си бях скатала, а след това и от чая. Ммм, ако щете вярвайте, но Каберне Совиньон с чай от череша е невероятно, или поне за моя странен вкус. След около шест минути и тридесет и седем секунди, възхваляващи производителите на вино взех малката виличка и я забих наистина дълбоко в десерта, отчупих не особено скромно парче и тогава дойде моментът на истината – Рай! Предполагам, че на това чудно място всичко е от тирамису – облаците, дърветата, самите ангели... всичко. Даже се виждам как плувам в река от кафе, в която потапят бишкотите. Едва ли ме разбирате – не усещате храната. Но аз..о, аз как я усещам. След първата хапка бях друг човек, усещах как всичко ми е наред, как цялото ми съществуване придобива смисъл, как животът би бил наистина хубав, ако не се бяха случили някои неща, като например изтребване на човечеството.
Да, навън ставаше нещо интересно. Гледката ми беше старият квартал, който сега гореше с бясна скорост, всеки убиваше всеки, единствен ти си искаше храната и не делеше, даже не даде късче хляб на малкото дете, лежащо на улицата, тъй като то тъй или иначе ще умре, за к'во да хабим ресурсите? Последните новини бяха от преди две седмици, когато дадоха на света максимум седмица и половина – ха! Глупци! Издържахме две...но сутринта се събудих с мисълта, че всичко ще свърши, за това ми се прияде и Тирамису. То винаги помага...ето втората хапка и съм добре. Господи, почти съм сигурна, че слагат настъргани ангелски криле в това чудо. Виковете на горящи и умиращи се увеличи и даже дограмата не успяваше да ги заглуши. Всеки искаше помощ, всеки искаше малко вода, но и никой не си поиска дозата любов за деня. «Помощ, помощ, ще умрем» звучи още по-тежко, когато го крещи дете. В мислите ми нахлу тъга, самота и мирис на догарящ бензин. Всичко това болеше, много болеше. Всъщност болеше ме толкова много, че отпих от чая си.
