-Помогни му, моля те! – крещеше тя по мен
- -Повече от това не мога, знаеш.
- -Но ти обеща, ти обеща, Валъри!
- -Знам, успокой се.
- -Ти обеща, обеща, Вал! Каза, че ще се оправи, каза, че всичко ще бъде наред. Погледни го, той едва диша. Ще умре, не искам да го загубя.
- -Няма, защото го обичаш, Ели. Той знае това, за това го прави.
Трета седмица седяхме в банята, спяхме върху счупените плочки, а до нас във ваната лежеше Алекс. Бледото му лице навяваше спомена за всички умрели в тази вана, за онези до които седях дни и седмици, но не успях да спася. Той беше лудо влюбен в Ели и взе решението да се откаже от хероина заради нея, за да бъдат заедно и влюбени. Разбира се на деветнадесет нямаш парите, за да се обърнеш към лекар, но той знаеше, че вратите на малката ми къща бяха широко отворени за него и за всеки, който искаше да получи разбиране, любов и помощ. Никой не идваше тук насила, но и никой не си тръгваше по собствено желание. Всички те знаеха, че битката не е лесна, че се искат жертви, които в случая на Алекс бяха пренебрегнати, заради чувствата.
- -Вал, не съм се наранявала от месец.
- -Виждам. Белезите ти са зараснали, ръцете ти вече не са червени и подпухнали.
- -Благодаря ти – погледна тя към Алекс и се усмихна – спрях и да повръщам, той ме харесва каквато съм.
- -Помниш ли когато му каза, че булимичката си ти?
- -А той се изсмя. Каза, че ако престана и той ще спре хероинът и ще започнем работа, ще се оженим и ще имаме деца. Първото ще кръстим на теб, Вал, ти ни помогна.
- -Аз ви подслоних, вие сами си помогнахте.
- -Но това е много, не осъзнаваш ли? Светът ни отритна когато кривнахме от пътя, само ти видя нещо в нас, само ти ни приюти. Когато забогатеем с Алекс ще ти помогнем да ремонтираш къщата.
- -Трябва да сте много богати за тази работа.
- -Ели…Ели! – започна да стене Алекс
- -Тук съм.
- -Жив ли съм?
- -Да! Така и ще си останеш. Посмей да умреш и ще те убия.
Той се засмя. Можеше да прилича повече на последен дъх на умиращ, но ние знаехме, че това е смях. Само аз знаех, че това е сигурният знак, това е което чаках – събудиш ли се, усмихнеш ли и засмееш ли се, всичко ще бъде наред. Най-тежкото е минало и остава просто да се възстановиш.
- -Оставям ви да се обичате насаме и отивам да видя как са останалите.
Сигурна съм, че не ме чуха. Гледаха се с такава любов, че потвърдиха решението ми да купя камера, с която да заснемам подобни сцени. Можех даже да направя филм по случаите, които съм виждала. Щеше да започва като цирково представление, на което аз щях да бъда водещ: „Добре дошли, Дами и Господа, на представление „Къщата на изгряващото Слънце“. Днес ще плачете, ще съчувствате, но и ще се смеете. Ще усетите що е тъга, самота и радост. Никой от героите няма да бъде клоун, никой няма да се нарисува, за да ви разсмее, те ще ви учат как да се усмихвате, защото светът навън е прекрасен“.
Щом излязох от банята тръгнах по дългия коридор на третия етаж. Имаше цели пет стаи и всяка една от тях беше обитавана. Тапетите се бяха олющили преди да се нанеса, мислех си как може някой да се оправи в подобна обстановка – скъсани зелени тапети, в които ако се вгледаш ще видиш намеците за някога съществували цветя, дървеният под скърцаше, а таванът капеше щом завали. Мизерията се усещаше от двора, но вън, в светът на „всички са щастливи“, не беше по-добре – не и за моите деца, не и сега. От тях се очакваше абсолютно нищо, само да извървят пътя си сами, като аз им помагам за това. Не ги насилвах, не им се карах, окуражавах ги каквото и да правят.
След дългите размисли по реставрация на къщата влязох в стаята на Радо.
- -Как си днес?
- -Те са тук, тук са, чуваш ли? Да, да, тук са и пак ми говорят, те искат да скоча, искат да скоча. Мразят те, защото ме сложи на последния етаж, казаха, че искаш да умра. Те го казаха, Вал, казаха го пак!
- -Знаеш, че не е вярно. Обичам те!
- -Знам, но те не го разбират.
- -Обясни им го.
- -Те са лоши, не ме слушат. Крещят ми, толкова силно крещят…
- -И ти им крещи!
- -Но те са ми приятели.
- -И ти си им приятел. Защо те да ти крещят, а ти на тях не! Кажи им го, както каза на мен.
- -Вие сте лоши, лоши. Вие ме мразите, не Вал! Махнете се, махнете се веднага. Не сте ми приятели, не, не, не сте. Вие …вие сте лоши. Не искам да сте тук, махнете се, махн….Вал, стана тихо.
- -Казах ли ти? Ако пак се появят им кажи, че няма да им сервирам вечеря.
- -А на мен?
- -Ти ще получиш двойна порция.
- -Вал, излез, сам ще се справя. Излез, моля те.
- -Добре, Любов, оставям те. Ако има нещо – извикай ме.
- -ВАЛ! Лидия искаше да те види.
- -При нея отивах, благодаря.
Лидия също беше зависима от хероина, но още не беше намерила силата в себе си, за да го пребори. Малтретирана от малка, попаднала в лоша компания, а накрая дойде при мен, мръсна и гладна, не беше яла от седмици, а единствено помоли за лъжица, с която да си приготви дозата. Тя беше само на дванадесет, което я правеше още по-крехка и не можех да се държа с нея как да е.
- -Какво има, Лид?
- -Помогни ми.
- -От кога не си се друсала?
- -Месец…
- -Лид!
- -Два дена.
- -Подобри си рекорда! Браво на теб.
- -Дръж, дръж… - каза като ми подаде лъжицата си
- -Лид, знаеш, че не ми е приятно.
- -Моля те, малко, последно. Не, не е последно. Няма да те лъжа, но скоро ще спра, обещавам ти. Чувствам го, то е в мен – спасението!
- -Казваш ми това всеки път.
- -Знаеш ли, Вал, Слънцето изгрява в огнени цветове, но дъждът едва ли някога ще спре.
- -Не може цял живот да седиш мокра от твоя дъжд.
Трябваше да й помогна да стигне дъното, за да успее да се изкачи до своя връх.
От тоалетната се чуваше как някой повръща вечерята си, Виктор пак трошеше стената, а Вяра се беше загубила из спомените, мечтите и реалността. Слязох на втория етаж, където от всяка стая се чуваше плач. Бях обещала да не влизам когато сълзи текат в стаите им. Тежко ми беше, но те ми вярваха. Седнах на пода и аз заплаках. Не ми тежеше бремето, а споменът за едно дете, прекрачило този праг някога. Беше само в къщата, но тя го успокои и се превърна в дом за него и неговите приятели. Това дете порасна, превърна се в една млада дама, която всъщност бях аз. Всички останали бяха заминали, всички си намериха работа, ожениха се и имаха деца, но само аз останах тук. Това ми беше призванието или може би бях слаба и още ме беше страх от външния свят. Това няма значение – дадеш ли един шанс, подариш ли на един човек усмивка, то си заслужил живота си, а това беше моята цел.
Децата на града искам да ги нарека, но няма ли тогава да открадна нечия идея? Искам да ги утеша, искам да им дам това, което светът около тях не е успял. Може би светът на сенките изглежда примамлив когато си тъжен, но веднъж усмихнеш ли се (като Алекс) осъзнаваш, че има нещо хубаво, нещо заслужаващо си. Изправих се и слязох на първия етаж. Там, в стените приклещена, беше голямата входна врата. Масивно дърво, което не можеш на сила да счупиш, нито даже да помръднеш. Сякаш само човек със сърце и душа можеше да я отвори. Разтворих двете врати и видях изгревът. Лид не беше права – дъждът беше спрял. Светът беше измит от всяка нечистотия по него, всеки грях, всяка мъка се беше изтекла в каналите. Единствено Слънцето на хоризонта с неговите неповторими цветове и топлите лъчи. Отместих се от вратата, то трябваше да влезе в къщата и да докосне всяко едно от моите деца.
