Понякога се чудя какво ме чака,
Там някъде след този момент,
В пустата и стара барака,
Из спомена, търсещ еквивалент,
На това чувство, което ме гледа,
Като злобно куче, някъде там,
Скрито из светлината на луната бледа,
Аз чакам и не знам... дали съм сам?
Моментът настъпва, а аз не осъзнавам,
Тялото ми реагира, целия пребледнявам,
Изстивам като суха почва из полята,
С вода, която скоро не е била полята.
Не знам какво ме чака, и къде отивам,
Не вярвам в ад и рай, тези мисли скривам,
Всичко гледам като за последно,
Сякаш всичко някога е било нередно,
Но идва този момент, това чувство, което,
Не зная как да опиша, като трето или пето...
Очите ми натежават, сякаш са от бетон,
Чувам вик от далече, сякаш от мегафон.
Толкова силно, мощно и страшно,
Но сякаш вече се чувствам прашно.
Като загинал след война, вече стар,
Но за близки аз съм бил най-големия им дар.
Последно издишвам и живота си виждам,
Минава на лента, и аз там прииждам.
Себе си виждам, но другите недовиждам.
Това е той, моментът настъпи,
Чувството ме застъпи...
Реших се, всичко ми се изясни,
Но нищо повече не ми се поясни.
Мъгла нямаше, нямаше и светлина,
Всичко беше лъжа, нямаше и топлина.
Измамата на живота, тази мистерия,
Изпаднах за последно в тежка истерия,
Пожелах си нищо повече от щастие,
Но това вече бе невъзможно за нещастие.
Чувството изчезна, спомените също,
Важното бе, че почувствах нещо могъщо.
