Марица тъжно пее
в есенния ден,
а гарвани черни реят
над мъртвите й води.
Как да се усмихна в този миг,
как да видя друго освен това -
оранжеви листа
до
сивата вода,
която поглъща сякаш моята душа.
Късно вечерта
и не мога да заспя.
Марица пак ме вика
при нея да отлетя.
Да се гмурна в тез води дълбоки,
да оставя всичките проблеми мокри,
тежащи на сърцето,
удавящи лицето,
което
все тъжно си седи,
сякаш тежки камъни са му вързали.
