Е, добре, тотално се илагам щом го пускам това, но..
(веднъж една моя приятелка ме осведоми, че не ми разбира поезията.Нищо чудно.И аз съм така.)
Тя сяда на пейката. Косите и
се разбиват в бялото чело.
Неузряла жена, прецъфтяло момиче,
с огледални зеници,
в които слънцето е добре дошло.
Светлинки пеят във очите и,
и тичат по дланите на петна.
А денят дори не е епичен -
той изтича. Като бледа кръв изтича.
Слънцето суши, във транс на злоба -
изсушава на капчици света.
А момичето седи на пейката
и гледа ослепителното слънце -
сякаш се оглежда в огледало.
Не ослепява от лъчите,
от плачещите лъчи,
изгарящи в страдание до бяло.
Момичето взема сламка,
стиска я със устни
и ражда дете от цветна пяна,
залюляно във слънчева дрямка.
Балончето полита леко -
като дете по ухаеща поляна.
Издига се към слънцето - божествено
във плащ от злато, но неземно злато -
облачни устни изтриват челото му.
В балончето се отразява нежно,
трансформиран в красота, паважът,
червените обувки на момичето,
мравунякът до стъпалата и.
Мравунякът пустее празно -
могилка, изоставена в прахта.
Момичето разтваря устни,
изтърва синята си сламка,
покрита с пяна и със светлина.
Накланя шия към паважа,
косите и се свличат, руси.
“Къде са мравките?” - тя не разбира,
но вижда грубите следи
от малки, детски маратонки.
И различава слабо черни точки,
сгърчени, с пречупени крачета,
затрупани със къси клонки.
Момичето ги гледаше - и тихо
въздишаше със мокри устни,
белязани със бяла пяна.
И тези късички въздишки бяха
единственото опело нечуто
за тази малка смърт на Невидяните.
Незабелязаните, никому ненужните -
миниатюрните им крачета,
прибрани до малките телца.
За никого не са трагедия,
за никого не са убити,
не са угаснали живи същества.
И само една е оцеляла,
една от многото, мъничка и черна,
и влачеше тънки крака.
Пияно ходеше по пейката зелена,
достигна дланите на русото момиче
и то случайно я премаза със ръка.
Уби я. Но дори не забеляза -
не беше нужно. Не е грях.
А мравката се сгърчи и застина.
Не изпищя и не издаде звук,
и не въздъхна. А заспа във мрак.
Последната и песен беше тиха.
Момичето направи нов балон
и се зарадва, че е така прекрасен,
и че зеленото прелива във червено.
Не чу един безшумен стон -
безшумен шепот от тревата,
люлееща се натъжено.
Към нея се присъедини
и ропотът на кимащите храсти,
и химнът на безгрешно-убитите,
заспали в незабележима смърт,
и ридания, крещящи и безгласни -
цветята плачеха, притиснати в тревите.
И никой никога не чу
как всичко живо, носещо Природата
във корените или във сърцето си,
запя безкраен химн. Химнът на живота -
шептящи пеперуди еднодневки
в съзвучие с акордите небесни.
Не, никой никога не чу
и никой нямаше да чуе
една нищожна смърт - на мъничката мравка.
И никой не видя мравуняка,
из който се търкаляха трупове
и спяха... Приютени в мрака, спяха.
И никой нямаше да се разплаче,
ако видеше шумящите треви,
в които спяха мокрите цветя.
Денят изтичаше във сълзи,
а момичето с червените обувки
раждаше деца от пяна и
залязващо слънце във вечерта.
А, забравих да кажа, че не е особено късо.хД Една мравка го провокира.
