Това някакво объркано..писах го защото пак и отново не ми се учеше по география..и заместо да си вбия малко знания в тъпата глава..да, ето какво правя.
Имахме си лято-преживяхме го,
със мириса на мента и изгряващите
лъчи-молитви от зората.
Прегоряхме, като късни стръкове
и като тъжните врабчета по балконите
си дадохме почивка на крилата..
В очите ми като завеси алени
се спускаха погребващи залези
и самотата в мен развя платна..
И като кораби в последното си плаване
решихме до отказ да се раздаваме
и да поемем в общата си тъмнина..
Да, чакахме смъртта.И как я чакахме!-
като изгубени от релсите си влакове..
Жадувахме заслон, в който да спрем.
Ти вечер сякаш се смесваше със здрача
и към нощта, надигаща клепачи
повтаряше"Да, ние ще умрем."
Приятелю, мухлясалите камъни
ни скриват-изменени и забравени,
но пак сме живи.Виж, каква съдба!
Живеем с нови пулсове в гърдите си,
новородено слънце свети във очите ни
и странно как отново сме деца..
Телата-млади, но очите ни-изстрадали
Вселените и техните кошмари.
Ти знаеш колко нощи са се сливали
във мъничкия Космос на очите ни
и колко сме претръпнали и стари,
но пак готови да живеем до опиване..
Приятелю, ти чакаше умиране,
но ние се прераждаме без спиране
като треви, жадуващи за светлина..
И ще погълнем със зеници още залези
и ще се лутаме-обърканите влакове
за да намерим свойте релси към смъртта..
