Не обичам да показвам публично нещата си, това е един кратък разказ, колкото да се отсрамя.
Крадци на лалета
Марияна намали музиката. Беше приятно да си заглуши мислите, но във всеки случай беше по-добре да обмисли нещата. Връзката с приятеля й се разпадаше и тя изчакваше удобният момент да сложи края, просто защото забелязваше как с всяка отминаваща секунда мечтата, която имаха някога, изчезва. И чувствата му изчезнаха, вече не й се обаждаше във всеки удобен случай, дори й се струваше, че я игнорира.
На следващия ден тя някак го бе склонила да излязат и да се поразходят в градината, правейки последен отчаян опит да спаси малкото останало от любовта им. Той обаче не отвръщаше подходящо, всъщност отговорите му бяха едносрични.
- Погледни колко е красиво! Цветята тъкмо са разцъфтели! Кажи, не те ли кара да се усмихнеш?
- Не. Ако се загледаш, повечето цветя вече са почнали да вехнат.
На Марияна внезапно й хрумна нещо, спомняйки си празната ваза, която бе съзерцавала цял ден.
- Ще ми откраднеш ли цветя?
- Не… що за глупост? Ако толкова искаш, ще ти купя на връщане.
- Нее, това няма да е забавно, няма да е същото. Хайде де, моля те! Нали си спомняш онзи блок до нас, с градинката, пълна с лалета? Открадни ги за мен, моля те!
- Казах вече, НЕ!
- Хайде де, ако ме обичаш…
По погледът в очите му след това изречение Марияна разбра, че наистина всичко е свършило. Той я гледаше с досада, с презрение. Сякаш тя се беше увила около краката му и го спъваше да продължи напред, омаяна от уханието на чувствата си. И знаеше какво ще последва.
На следващия ден тя отново отказа да се отдели от леглото, когато баба й я извика за закуска. Не й се ядеше, възглавницата може да беше мокра, но й помагаше да поспи поне малко. И да държи съзнанието й далеч от това, което й причиняваше болка. Чу в съседната стая въздишката на баба си, но нямаше сили да повдигне главата си.
Следващият път, когато отвори очи, беше при настоятелното почукване на вратата. Отвори очи, погледна през прозореца и установи, че навън вече е паднал мракът. Толкова по-добре – още един ден бе отминал и я бе приближил към евентуалния край на съществуването й. Настоятелното почукване обаче продължаваше, и накрая тя прошепна (гласът й явно бе изчезнал някак):
- Влез.
- Чух, че си харесвала тези цветя – баба й стоеше на прага с огромен букет лалета. Същите, които така го бе молила да открадне за нея.
- Но… как… откъде?
- Вие младите все си мислите, че сте откриватели на всичко. Може коленете ми да не са както някога, но знам такива трикове в краденето на цветя, за каквито ти не можеш и да си мечтаеш. Пък и без това не харесвам съседката, която ги посади.
При смигването на баба й Марияна нямаше как да не се усмихне. И нежно преплитащите се лъчи на новата зора огряха висока красива ваза, пълна с ароматни лалета.
ще се загуби тръпката 