Беше късно вечерта, може би към 10:00 часа. Мария седеше пред огледалото и гледаше втренчено. Не можеше да повярва какво вижда, а сигурно даже и не искаше да вярва.
Отиде до гардероба, отвори го и погледна. Избра най-красивата си рокля – бяла, копринена рокля, очертаваща божественото й тяло, стигаща малко над коляното, деколтето й нежно подчертаваше обемната й гръд. Единственото сигурно тази нощ бе ,че тя изглеждаше привлекателно.След като се върна в банята, се напръска с любимия си парфюм, после взе бялата си чанта и сложи един пистолет вътре.
Излезе на улицата. С начина по който изглеждаше не бе трудно да си хване такси.
- Къде да ви закарам, госпожице? – бе единственото нещо,което шофьорът й каза през целия път.
Мария му подаде прилежно сгънат лист. Той го разтвори, помисли малко и тръгна. През целия път беше изнервена, в главата й беше каша, опитваше се да направи план за вечерта, но накрая всичко се объркваше.
Когато таксито спря, тя даде 50 лева на шофьора и излезе. Запъти се към една къща, личеше си ,че вътре не живее обикновен човек. Оградата беше поне 3 метра, градината – райска, цветя, каквито никой не е виждал до сега, къщата – обградена с брашлян. Мария помнеше всяка една част от това място.
Влезе в къщата и се качи по стълбите – не бързаше. Стигна до една врата – голяма, борова врата. Помисли малко, сякаш часове, а всъщност не бе минала и минута. Хвана дръжката и бавно отвори вратата, влезе. Вътре на едно бюроседеше мъж. Висок,чернокос, божествен, но не колкото нея.
Иван – така се казваше – говореше по телефона, личеше си по изражениетому, че бе бизнес разговор. Нещо в Мария потрепна,това я възбуждаше – този строг поглед, леките бръчки по челото и намусените устни. Тя го желаеше повече от всякога.
Той я погледна, в очите му се четеше очудване иуплаха, промълви само „Ще Ви звънна след малко...” и затвори телефона. Сложи ръце на бюрото и бавно се изправи, всичко в него трепереше, но не знаеше дали е заради начина, по който изглеждаше Мария или усещаше какво ще се случи.
- Какво правиш тук? – попита той.
- Трябва да си поговорим – каза тихо и спокойно Мария. Започна да се приближава към бюрото, дръпна стола и седна
- Защо си тук, нали ти казах,че всичко свърши?!
- Точно за това съм тук, копеле – каза тя и изкара пистолета.
- К-к-какво е това!? Какво ще правиш?! Успокой се, нека да поговорим....
- ЛЪЖЕЦ!!!!
- Не съм те лъгал!
- Не знаеш през какво минах, докато бях с теб!
- Моля те, успокой се, тръгни и утре ще поговорим.
- На герой ли се правиш? Недей! Научи си цената, научи ,че не струваш нищо! Не знаеш какво ми причини!
- Каква цена? Какво съм ти причинил? Знаеше,че не енищо сериозно
- Превърна ме в робиня,нещастнико, превърна ме в мръсница! Мария вече я няма!
- Какви ги говориш? – заекващо каза той
Тя се прицели право в сърцето му и го застреля. Той падна, започна да се гърчи и да пищи от болка, тя не бе улучила сърцето му. Приближи се, от устата й едвам се чу „ Така умират героите. Така си плащат лъжците” и го застреля отново, после продължи, и така докато не свършиха патроните. Вторият изстрел го бе довършил, но това не я интересуваше, тя искаше отмъщение.
Тишината настъпи. Секундите минаваха като часове, минутите – като дни. Половин час тя седя и гледаше безжизненото тяло на Иван, усети, че все още е възбудена. Мария отиде до него, затвори му очите, целуна го и замина.
Вземането на такси пак не беше трудно, осъзна, че по-често трябва да носи тази рокля. Шофьорът се обърна да я попита на къде да я закара. Тя му каза адреса, но той се бе втренчил в нея. След около минута се обърна и я закара до тях.
Прибра се Мария, отиде в банята и се погледна. Бялата й рокля бе почти червена от кръвта на Иван, но това не я инересуваше сега. Изкъпа се и после легна. Започна да мисли, седеше неподвижно и мислеше за деня си. Погледна часовника- бе едва 2 след полунощ. „Това бе най-прекрасния ми ден” помисли си тя и заспа.
Знаеш, че Патето няа та' излъжи'... 
