да, душевно излияние е. да, знам, че не това ви се чете ... съжалявам.
на мен това ми се пишеше.
оставам напълно сама.
дори душата ми я няма.
тишината се разлива бавно из света ми и с
мимики напомня, че е време да си отида.
отново...
не очаквах, че едно толкова крехко и трошливо сърце се крие
зад лицето на човек, изглеждащ истински силен.
опитах да докосна едва биещата ти същност, но тя се сви.
отдръпнах се. помислих, че съм прекалила, както често правя.
мина време и понечих да пипна пак мъничкото ти сияещо сърце...
и този път опитът ми не бе увенчан с успех.
бе време да си отида, защото се изплаших, че ще изгубя единственото,
което ми е останало от тебе - любимите спомени.
дългите летни дни.
тихите нощи, в които
просто се сгушвах в тебе и мълчахме...
а мълчанието ни бе някак хубаво.
и някак наше.
с времето разбрах, че ти не си желал тази близост, която често имахме.
почувствах се дори глупаво, като изгубено дете.
през главата ми минават мисли, че всичко е свършило само за миг и е изгубено
безвъзвратно.
а никога не е имало какво да губя.
вятърът премрежваше погледа ми, промъкваше се небрежно през кестеновите ми кичури,
а морето нямаше нищо против да ме прегърне, независимо от желанието ми -
да не излизам никога...
обичах те толкова истински, че мисълта да те оставя, ми звучеше непоносима.
сърцето ми тихо обеща, че
в чуждите очи ще вижда винаги твоите.
и докосне ли нечии ръце, ще ги сравнява с твоите.
ще търси и усмивката, и добрината.
ще очаква да открие човек, който затваря очите си,
докато държи те в себе си...
и, Господи, отидох си, а душата ми бързаше някъде зад мен.
безмълвна.
защото вече нямаше от кого да си тръгна.
никога няма да намеря някой като тебе...
обещанията на сърцето ми са някак фалшиви,
затова ти благодаря.
че имах те почти.
докосни ме някога.
дори и да е в някой друг живот,
но непременно направи го...
