hello me, meet the real me

Feeling so damn tired... and so damn lonely.
Впрочем щастлива съм.

Funny thing - а никой не ме пита какво ми е. Интересувам се сама, а не зная. Или по-скоро не признавам, защото съм наясно, че няма да отговоря. Ще подмина себе си. И пред себе си няма да остана виновна, макар да съм.




"Ganja, please."
Всичко ме притиска с бясна сила. Поглъщам безмерно времето. Рано сутрин не е хава работа. Макар че значително засилва изобретателността и въображението. Директна връзка с всичко, което желая? Всичко, което мога да имам? Което имам?

Пълен непукист! Привидно. Много съм горда със себе си. Толкова малко да са нещата, които могат да ме изкарат извън релсите на нормалния ми поглед над всичко. Над всичко. Някакви болни стремежи ме гонят, а аз хем им се отдавам, хем им се противопоставям тотално, лекомислено, нагло. И предимно мълча, за да избегна фаталните крайности, в които ме поставя света. В това ли е моя баланс? Аз ли съм този баланс? Или нищо, наистина нищо не зависи от мен? Нищо. И всичко. И впрочем бих казала "комплексно е" или "зависи", бягайки от основния въпрос. Бягам ли въобще? Или по-скоро оставям другите да намерят сами отговора?
Обичам да оставям края отворен. Ще подмина себе си. Света и истините, другите и живота си.


Послеслов: Защото знам отговорите... и не изпитвам нужда да ги използвам.

"Най-добре живее именно този, който успее най-добре да се измами."





Майната й на реалността - тресавището, в което трябва да се стараем да не затънем. Ще летя над зловонните му изпарения спасена, с ликуваща усмивка на уста или ще съм обречена на разгром и гибел? Или - или? "Няма средно положение." Абе... "няма невъзможни неща."

Може би мисля понякога прекалено по детски наивно, ама - I'm in love with my innocence! (Впрочем достатъчно трезво.)

Ще искам от себе си, от другите, от Вселената всичко, което може да се иска. Ще искам хем много, хем с граници. И ще взема максималното, което е намерило себе си в мен като ценно и искрено. Ще ограбя света. И някъде в края на живота си при неизбежната равносметка, която ще си наложа, няма да чувствам съмнение по отношение на това как съм живяла. Дали съм оценявала времето? Успяла ли съм тактично да плюя върху му? Щастлива ли съм била? Положително ще отговоря, защото когато погледна в това, което имам ще бъда удовлетворена.
Така си мисля. Хубаво, че рядко забравям... да си го припомням през годините.

Георги Константинов, "Обяснение" написа:

Къде отива човекът,
когато спре да върви през годините?
И какво вижда човекът,
когато затвори очи завинаги?
Под тези небеса горещи,
край тези гори, водопади и сипеи,
вярващи в чудеса съм срещал,
ала чудеса - никога!
Затова по своему
разчитам всяко предание.
Затова приземявам
всеки порив и всяка тревога...
Богът - това е нашето незнание.
Е, затова
не вярвам в Бога.